5.
Куско, Перу
Катедралата
12:05 ч.
16 януари 1908 г.
Стените на великата катедрала бяха озарени от трептящото сияние на хиляди горящи свещи. Епископ Франсиско вървеше напред-назад по централния неф, а алените му роби се развяваха зад него. Беше стиснал ръце пред себе си, преплел пръсти като в молитва. Оглеждаше се боязливо насам-натам, взираше се в сенките за заплахата, която го дебнеше. Единственият звук в огромната църква бяха бързите стъпки на кожените му ботуши по полирания гранитен под.
Епископ Франсиско бе наредил да опразнят целия църковен комплекс заедно с прилежащите Ел Триунфо и Капила де ла Саграда Фамилия, за да остане съвсем сам с изтормозените си мисли.
- Какво искаш от мен? - извика той и тревожният му глас отекна от сводовете и невъзможно високия таван.
От всички страни го заобикаляха великолепни произведения на изкуството, държани в четиресетте ниши, всяка от които сама по себе си беше колекция от свещени артефакти. Стените бяха украсени с фрески, виждаха се дузина високи амвони, искрящи златни олтари, които се издигаха нагоре към Бог, голяма част украсени с фигури в естествен ръст, облечени в традиционни библейски роби. Св. Катерина Сиенска сякаш се усмихваше, докато епископът минаваше покрай нея; от двете ѝ страни се виждаха силната фигура на св. Йосиф и прекрасното лице на Санта Роза от Лима.
Отляво се намираше поразителният алков за хора на катедралата, направен изцяло от местен кедър, оцветен във всички възможни цветове или покрит с великолепни листа от осемнайсеткаратово злато. Когато хорът запееше, невинните млади гласове се извисяваха през открития таван на нишата и изпълваше църковния комплекс с ангелско песнопение.
Докато вървеше, епископ Франсиско се взираше в огромната картина, изобразяваща св. Христофор, носещ младенеца Исус на гърба си. Мускулестият светец се мъчеше да пресече буйна река с детето. По изражението му ясно личеше, че току-що е осъзнал, че малкото дете на гърба му тежи колкото целия свят.
- Трябва да ми се явиш! - извика епископ Франсиско.
Той продължи напред, тревожният му поглед търсеше в потайните кътчета на великолепната църква. Мина сигурно за десети път покрай изображението на св. Антоний Падуански, но не забави крачка.
„Слава на Исус, Мария и Йосиф“ - каза си той.
- Сега аз съм твой господар!- прогърмя дълбокият глас в главата му толкова силно, че епископът трябваше да запуши с пръсти ушите си в опит да облекчи болката.
- Направих каквото поиска - промърмори епископът и отново падна на колене. - Изпълних заръката ти! - извика той. - Обеща ми, че ще бъда свободен да се върна при моя Бог. Защо не удържа на думата си?
В неподвижния въздух на църквата се възцари продължителна тишина. Както много пъти преди, епископът се замоли, противно на всяка надежда, никога повече да не чуе ужасния глас, всичко случило се с него да е само някакъв зловещ сън.
- Слава на Исус, той е мой закрилник в този момент на велики изпитания - промърмори той.
- И двамата сме заплашени- каза най-сетне дълбокият глас.
Гласът в главата му накара цялото тяло на епископа да плувне в пот, от главата до петите.
- Моля те... трябва да ме освободиш - каза той, преглъщайки напиращите сълзи.
- Няма да бъдеш освободен, докато не бъда в безопасност, дете мое. В Куско има един човек, чужденец, който се опитва да открие душата ми... пътят му тепърва започва. Той е от далечна земя, за която не знам нищо.Този човек ще дойде да търси нещо, което е изчезнало. Съзрях го във виденията си. Трябва да го спреш на всяка цена.
Епископът огледа сводовете на катедралата. Със сигурност се намираше в дома Господен - или поне очите му твърдяха така. Такава великолепна сграда, че навремето вярваше, че може да говори направо с Бог чрез неимоверната архитектура.
„Как може да не съм защитен в собствената си църква? - позволи си да се запита епископ Франсиско. - В лоното на дома Господен?“
- Никъде няма закрила за теб!
Епископът трепна от болката, предизвикана от ужасния глас в главата му.
- И докато реша, ще действам чрез теб. Ако ми се подчиняваш безпрекословно, ще бъдеш награден. Ако ме разочароваш, очаквай по-ужасна смърт и от тази на Корсел Сантияна. Помниш ли изражението му, докато забиваха пироните в ръцете и стъпалата му? Помниш ли очите му, докато животът изтичаше от него?