Капитан Гонсалес не беше изгубил семейството си и проклятието, което преследваше потомците му, бе вдигнато. В резултат на това животът на дон Ерависто щеше да е различен и нямаше да има причини да отмъщава на Хелена. Уилсън си помисли, че ако тя не го беше фраснала - при това през бариерата на времето - той щеше да докосне Куба на инките и щеше да се превърне в слуга на Писаро. В бъдещето на Хелена щеше да извърши убийствата и ужасите, както е твърдял дон Ерависто.
А сега историята бе променена за пореден път.
Задъхан, Уилсън се загледа в тъмното към каменната пътека, пресичаща пресъхналото езеро. Назъбените планински върхове се извисяваха от всички страни около долината. С активирано нощно виждане Уилсън едва различаваше петнайсетината покрити с наметала фигури на тъмния фон - изглежда, че числеността на амазонките се бе удвоила, след като бяха напуснали катедралата. Уилсън най-сетне ги настигаше.
След като бе напуснал дома на капитан Гонсалес, той беше тръгнал бавно през дъжда към „Панамерикански тихоокеански конгрес“. Вратата беше отворена и Уилсън видя през нея да стърчи обемистият задник на кафяво магаре. Той внимателно се вмъкна покрай добичето и завари Хайръм на бюрото му с отворена бутилка уиски в едната ръка и цигара в другата. Ироничното беше, че Хайръм седеше в същата позиция, в която бе и при първата им среща.
Веднага щом го видя, Хайръм захапа цигарата и протегна ръка към магарето, за да го придърпа още по-близо, сякаш иска да го прегърне.
- Това е Диабло! - каза той с изтощен глас. - Малкият гений е намерил обратния път. Поне една добра новина. - Хайръм махна станиола на блокче шоколад и даде лакомството на гладното животно, което бързо го изгълта.
Уилсън погледна Диабло и го потупа по гърба.
- Оцелял е - промърмори Хайръм. - А ние се тревожехме за теб. Голям късмет е изкарал. Отдавна сме заедно, Диабло.Толкова се радвам, че си жив - каза той с бебешки глас на животното. - Да...толкова се радвам.
Хайръм разопакова ново блокче шоколад и го сложи в отворената си длан. По пода се търкаляха десетина опаковки.
- Семейството на капитан Гонсалес в безопасност ли е? - попита накрая той.
Уилсън кимна.
- Да.
- Слава богу. Имаше ли още убийства?
Уилсън кимна.
- Сантияна е мъртъв.
Хайръм уморено се изправи, порови в един от множеството сандъци и хвърли едно палто на Уилсън, след което го посочи с димящия връх на цигарата си.
- И цялата онази история, че си пътешественик във времето, е истина, нали?
Уилсън отново кимна.
- Всичко е истина.
- Мислех си, че полудяваш в онази тъмница. - Хайръм изпуфтя. - Трябваше да се досетя. - Той отпи голяма глътка уиски и дръпна здраво от цигарата си.
- Духът на Писаро можеше да прочете мислите ти - каза Уилсън. - Затова се държах така странно долу и дрънках глупости.
- Предполагам, че това обяснява отчасти нещата. Но не всичко.
Хайръм изглеждаше изтощен и раздърпан; синините по лицето му ставаха по-тъмни, по влажните му дрехи имаше петна от кръв. Ръцете му трепереха и си личеше, че още е в шок.
- Леле, ама че ден. - Той отново погледна към Уилсън. - Не мога да повярвам, че си пътешественик във времето.
- И аз не мога - отвърна Уилсън.
- Отсега нататък не тръгвам никъде с теб, каквото и да ми говориш. - Хайръм се замисли за момент. - Цялата тази смърт заради някакъв малък златен куб. - Той пусна допушената цигара на пода и я стъпка. На масата имаше още четири, вече свити. Хайръм веднага драсна клечка и сложи следващата в уста. - Никога не пали цигара от цигара - каза той. - Направиш ли го... умира моряк. Така казваше дядо ми - умира моряк. - Той замълча. - Прав беше, когато каза, че Кубът на инките е прокълнат...тъп малък предмет. - Грабна бутилката уиски и отпи отново, после я подаде на Уилсън.