Уилсън също отпи и усети как топлината се разлива по гърлото му. Едва сега започна да размишлява върху онова, което се бе случило. Ярките образи на мъртвите започнаха да се появяват в ума му, в някои случаи точно в момента, когато им отнемаше живота - кръвта и вътрешностите, ужасните изражения на лицата им. След това си спомни измъченото чувство, което го бе обгърнало, докато пристъпяше към Куба на инките, изгубил всякакъв контрол над себе си, и как епископ Франсиско стоеше и му го предлагаше като някаква огромна награда. Арогантността на Уилсън да сметне, че е недосегаем за влиянието на Куба, едва не доведе до гибелта му.
Хайръм грабна бутилката от ръката му и отпи.
- Пиячката помага, а?
- Ти си герой, Хайръм Бингам. Сега разбирам защо ти си човекът, избран да открие изгубения град Вилкапампа. Защото си единственият, способен да порази Писаро в момента, когато беше най-силен. Ти действа решително тогава, когато другите не биха могли.
- Наръгах свещеник във врата. - Хайръм въздъхна. -Господи, как ще обясня това на следващата си изповед? Какво наказание ще ми наложат според теб?
- Ти спаси всички ни - отвърна Уилсън. - За това не е нужно наказание.
- Сигурно ще ме арестуват - промърмори Хайръм. - Какъвто мие късметът.
- Епископ Франсиско загина в наводнението - каза Уилсън. - Така ще бъде съобщено. Капитан Гонсалес ще се погрижи за всичко. Такава ще бъде историята. - Той замълча за момент. - Трябва да се прибереш у дома при Алфреда и момчетата за известно време. Съдбата ти е отредила да откриеш Вилкапампа на 24 юли 1911 г. Искам да изчакаш дотогава, става ли?
- Три години? - промърмори Хайръм.
Уилсън взе писалката му, записа датата и плъзна листа към него.
- Искам да изчакаш до тази дата. Много е важно.
- Алфреда е бременна. Казах ли ти?
Уилсън се усмихна.
- Знам, че е бременна... синът ти ще се нарича Брустър.
- Всичко знаеш, нали? Разбира се, че знаеш. - Хайръм отново погледна Уилсън в очите. - А знаеше ли, че ще се случи всичко това?
- Бъдещето не е фиксирано - отвърна Уилсън. - Всеки от нас има съдба, но единствено индивидуалните ни усилия създават нашата реалност. Ти спаси света, когато порази Писаро - за това е необходима огромна смелост. Ти си герой за мен и за всички други, които бяха там. Ако Писаро беше успял и душата му бе продължила да се прехвърля, никой не може да каже какво щеше да последва.
- Видя ли онези очи като мъниста? - Хайръм посочи с два пръста. - Изобщо не ми харесваше...изобщо. Искам да кажа... не съм убиец... но изобщо не ми харесваше. - Той отпи отново.
- Ти си герой, Хайръм Бингам. И е напълно подобаващо да бъдеш запомнен като човека, открил изгубения град Вилкапампа.
Хайръм вдигна бутилката и отново отпи.
- Пия за това. - Той подаде уискито на Уилсън и внимателно разопакова още един шоколад, който беше погълнат от Диабло. -Толкова се радвам, че си добре - каза Хайръм на животното. -Да, наистина.
- Благодаря за всичко, което направи, Хайръм. И те моля да не забравяш уговорката ни - добави Уилсън. - Никога не ме е имало.
- Спокойно - отвърна Хайръм. - Вече се опитвам да забравя цялата история. След време дори аз няма да поискам да повярвам, че съм срещал пътешественик във времето като теб.
Уилсън се затича по равната пътека. На изток лунният сърп тъкмо се подаваше над хоризонта и освети значително терена. С това темпо щеше да настигне амазонките само за няколко минути.
В главата му нахлуха мисли за Хелена. Не беше сигурен дали е оцеляла от шока след докосването на Куба на инките. Изпълни го мрачно предчувствие, когато си я спомни как лежи неподвижно на пода на църквата. Нямаше представа дали е жива или мъртва, но се утеши с факта, че образът й не беше изчезнал, докато не затвориха Куба.
„Трябва да е оцеляла“ - каза си той.
Именно благодарение на нея бе избегнал контакта с Куба на инките. За пореден път беше налице, когато имаше нужда ог нея, и това определяше чувствата му към Хелена. Ако Уилсън имаше право само на едно желание, то щеше да е да намери начин да стигне до нейния свят и да бъдат отново заедно.
Щом чуха приближаващите се стъпки, Девиците на слънцето се разделиха и се проснаха на земята. Когато видяха, че е Уилсън, петнайсетте жени се надигнаха от сенките да го поздравят.
- Слава на боговете, че се върна - каза Акла и на обикновено сериозното ѝ лице се появи усмивка. Тя пристъпи към Уилсън и леко го тупна в гърдите. - Казах на всички, че ще се върнеш. - Сложи ръка на рамото му. - Семейството на капитана добре ли е?
- Добре е.
- А Сантияна?