- Главата му вече не е закрепена на раменете.
Акла кимна.
- Постъпи правилно, като се върна. - Тя погледна заобиколилите ги амазонки, чиито бронзови нагръдници блестяха на лунната светлина. - Всяка от нас е изгубила партньорката си. Ние сме последните от вида си. Според законите ни, когато партньорката ни умре, вече не можем да влизаме в битка. Управлението на Девиците на слънцето временно е прекратено. Желанието ни е да дойдеш при нас в Питкос, за да ни помогнеш да възстановим повреденото.
Уилсън погледна в тъмните очи на Акла и си спомни страстната нощ, прекарана с нея и Чиело. Изживяването бе невероятно, но не беше онова, което искаше за себе си.
- Не мога да се върна с вас - рече Уилсън.
- Трябва - отвърна Акла. - Мамаконите казаха така.
- Намерението им е да ме задържат завинаги при вас. Знаеш го - сериозно рече Уилсън. - Надявам се да ми позволите да използвам Куба на инките за последен път във Вилкапампа, за да си тръгна от това място. Да се върна в моя свят. - Образът на Хелена не напускаше мислите му. - При жената, която обичам. Подобно на сестра ти Виване, въпреки всичко съм верен на друга. - Той замълча за момент. - Всеки от нас трябва да се бори за онова, в което вярва.
Лунният сърп най-сетне се издигна над неравния хоризонт и сенките на амазонките паднаха върху Пътеката на инките.
- Трябва да занеса Куба в Питкос - каза Акла. - Нямам избор.
Изведнъж пронизителен крясък на кондор прониза нощното небе. Всички вдигнаха погледи към гигантската птица, която сви огромните си черни криле, размаха ги веднъж и кацна на пресъхналото езеро само на десетина стъпки от тях. Лунната светлина се отразяваше в очите й и те светеха в бяло в мрака. Никой не помръдна, когато невероятната птица разпери криле и отново изкряска.
Уилсън погледна към Акла.
- Май Aпy отново е на моя страна.
61.
Андите, Перу
Цитаделата Мачу Пикчу
06:10 ч.
25 януари 1908 г.
Утринното небе бе наситено синьо, когато Уилсън застана на каменния олтар в самия център на Оста на света. Топлите лъчи на слънцето минаваха през по-високите върхове между ледниците на изток и къпеха със светлината си изгубения град Вилкапампа. Точно на това място се бяха извършвали най-свещените ритуали на инките, включително и човешките жертвоприношения. Правоъгълният гранит имаше стълб, който стърчеше от горната му част. Инките са го наричалиИнтиуатана, което означаваше „стълбът за завързване на слънцето“. Вярвали, че това е точката, в която слънцето се закрепва за земята и която определя годишния му път в небето. По време на равноденствията на 21 март и 21 септември по пладне слънцето заставаше точно над стълба, без да хвърля никаква сянка.
Великолепният черен кондор кръжеше високо в небето над билото на Вилкапампа, без да помръдва с криле. Птицата беше пред очите на Уилсън от изминалата нощ и сега описваше съвършени кръгове в безоблачното небе, сякаш привързана с невидима нишка.
Уилсън спря да погледне за последен път обраслите руини на Мачу Пикчу по дългото няколкостотин метра било с почти отвесни склонове. Малки горички и бамбук обвиваха порутените каменни сгради; всяка педя гола земя бе покрита с папрати, висока трева и лиани. Долу могъщата Урубамба течеше с цялото си страховито великолепие и ревът на водите й не замлъкваше нито за миг.
Накъдето и да се обърнеше, виждаше планински върхове по хоризонта, сякаш се намираше в зейналата паст на някакво ужасно чудовище, оголило острите си зъби към небето. Гледката обаче не внушаваше страх - тъкмо обратното, създаваше чувството, че това е най-безопасното място на света.
- Дължим всичко на силата на слънцето - каза Акла, която стоеше на няколко метра от него. - Затова Инти е най-могъщият от нашите богове. Той е причината за всичко, което виждаш около себе си. Неговата енергия създава всички неща - той стопля земята, той кара да растат растенията и тревите, които хранят нас и животните ни и се превръщат в плът и кост, съзнание, мисъл и воля. Богът слънце изпарява дъжда, който образува облаците в небето, а после водата създава реките, които извайват долините и планините. Дължим всичко на Инти. Без него не би имало нищо.
Уилсън погледна към яркото слънце, чиито лъчи трептяха на фона на сенчестите дълбини на покритите с гори долини. Утрото бе мразовито, но той усещаше топлината на Инти върху лицето си.
- Какво ще стане с Куба на инките? - попита.
Акла свали наметалото си, разкривайки мускулестите си ръце и бляскавия бронзов нагръдник.