- Идвам с теб - каза тя и кимна.
- Там има някаква стара къща - посочи Хелена. Имаше цел, върху която да се съсредоточи. - Да идем да я огледаме.
- Моля да се върнете след пет минути! - извика началник-влакът.
Хелена и Чад тръгнаха по мократа земя към старата колиба, която изглеждаше така, сякаш стои там от сто години. Намираше се на петнайсетина метра от влака и Хелена реши, че вероятно са я построили като склад по време на строежа на железопътната линия. В долината зловещо изтътна гръм. Хелена затъна до глезените в калта и трябваше да извади много внимателно крака си, за да не си изгуби ботуша. Чувстваше се по-зле от всякога и започваше да се пита дали аспиринът изобщо ще ѝ подейства.
- Направо обожаваш дъжда! - извика Чад. - Да се надяваме, че няма да ни тресне гръмотевица.
Небето над тях беше толкова тъмно, че изглеждаше по-скоро вечер, отколкото ранен следобед. Старата колиба като че ли бе построена от австралийски евкалипти. Местните власти ги бяха засадили из цяло Перу в края на XIX век, защото растяха бързо дори на тези височини и бяха достатъчно яки, за да издържат през дългия сух сезон. Колибата определено бе виждала по-добри времена и ако човек се вгледаше добре, можеше да забележи, че е леко килната настрани.
Хелена пристъпи към зейналия вход, но Чад сложи ръка на рамото ѝ и я спря.
- Аз влизам първа. - Тя извади глока, който държеше на кръста си. - Може да има животни. - Вдигна оръжието и пристъпи предпазливо вътре.
Слепоочията на Хелена пулсираха. Тя се обърна към влака и видя, че неколцина пътници надничат през прозорците към тях. Силен порив на вятъра изтръгна чадъра и в ръката ѝ остана само дръжката.
Дъждът зашиба лицето ѝ и Хелена скочи вътре, за да се скрие.
Веднага изгуби ориентация. Започна да ѝ причернява и трябваше да впрегне всичките си сили и чувство за равновесие, за да се задържи на крака. Опита се да се противи на това, което вижда, но колкото повече усилия правеше, толкова повече светът около нея се променяше.
Във внезапната ярка светлина видя пътешественика във времето Уилсън Даулинг, седнал на пода пред буен огън. Хелена едва се сдържа да не извика от изненада. Срещу него седеше някакъв мъж. Видението беше толкова ясно, сякаш и двамата бяха точно пред нея! В този миг Хелена дори нямаше време да се запита как е възможно това.
Двамата мъже бяха само по бельо. Седяха облегнати на нещо като седла от кафява кожа. От гредите над тях висяха мокри дрехи. Уилсън седеше по турски и ядеше сардини от правоъгълна консервна кутия.
Пращящият огън гореше в средата на пода, буйните оранжеви пламъци подскачаха нагоре към скосения таван на колибата. Дървото беше мокро - към гредите се издигаше гъст бял пушек.
Хелена се вгледа в лицето на Уилсън. Изглеждаше малко по-стар, отколкото го помнеше. Говореше - разговорът изглеждаше сериозен - но тя не можеше да чуе гласа му или каквото и да било, свързано с видението, само барабаненето на дъжда по покрива и тежките стъпки на Чад по гнилия под до нея. Усещаше, че Чад е до нея, но виждаше единствено картината в главата си.
Мъжът срещу Уилсън пушеше цигара и пиеше уиски направо от бутилката. Беше много слаб, направо хилав. Лицето му изглеждаше познато, но Хелена не можеше да се сети къде го е виждала. На стената беше облегната пушка „Спрингфийлд“. Баща ѝ имаше същата в оръжейната си колекция.
Видението беше повече интригуващо, отколкото плашещо. Толкова много пъти си бе мечтала да види Уилсън отново и макар да знаеше, че сцената пред очите ѝ всъщност не е тук, Хелена изпита облекчение, че помежду им все още съществува връзка, колкото и шантава да е тя. Уилсън набучи мазна сардина с малката си вилица и я поднесе към устата си.
Стените на бараката бяха чисти и нови, така че действието явно се развиваше по времето, когато е била построена. Хелена пристъпи напред в халюцинацията си. Макар огънят да гореше буйно, не усети топлината му. Тя се вгледа в лицето на Уилсън и в косата му, която беше по-дълга, отколкото последния път, когато го видя. Ръцете му бяха точно каквито ги помнеше, движенията му - уверени и силни. На пода до него имаше кожена чанта. Ботушите му бяха поставени внимателно до огъня, обърнати към пламъците, за да изсъхнат по-бързо.
Познато усещане изпълни стомаха ѝ, докато ги гледаше как разговарят - но въпреки това не можеше да чуе нито звук. Помнеше множеството разговори, които бяха провели, и колко ѝ харесваше звученето на гласа му. Искаше ѝ се да му извика, да му каже, че го гледа, но знаеше, че той не би могъл да ѝ отговори.