Уилсън се изправи. Беше гол от кръста нагоре. Започна да обръща окачените на гредите влажни дрехи. Тялото му беше абсолютно същото, каквото го помнеше Хелена, и тя откри, че пристъпва през огнището към него.
Внезапно погледът му се насочи право към нея!
По очите му личеше, че я разпознава!
„Може ли да ме види?“ - запита се стоящата сред пламъците Хелена.
Уилсън протегна ръка право към нея, като че ли се опитваше да я докосне. Изглежда се канеше да каже нещо... но после се намръщи и отпусна ръката си, сякаш връзката беше прекъснала.
Гласът на Чад внезапно изтръгна Хелена от концентрацията ѝ.
- Добре ли си?
Видението се стопи и Чад се появи до нея. Колкото и да се мъчеше да се фокусира, Хелена не можеше да върне невероятната сцена.
- Добре ли си? - отново попита Чад.
- Добре съм - най-сетне отвърна Хелена. Едва сега се вгледа по-внимателно в колибата. На места стените бяха изгнили, между гредите на покрива имаше паяжини. Другаде между изметнатите дъски имаше процепи, през които проникваше светлина. От дупките в покрива течеше дъждовна вода. През изгнилите дъски на пода растяха туфи трева и всичко под краката ѝ бе покрито с дебел пласт пръст.
- Вони отвратително - с отвращение рече Чад. С върха на ботуша си Хелена разрови пръстта и оголи дъските на пода. Пристъпи в средата на колибата, където беше огнището от видението ѝ, и отново разрови мръсотията. Не се учуди, когато видя, че дъските са почернели от големия огън, горял някога на това място.
Чад погледна навън.
- Ще станеш вир вода на връщане. Така не може. - Тя прибра пистолета в кобура си, свали червеното си пончо и го подаде на Хелена. - Как е главоболието ти?
- Все същото - отвърна Хелена.
- Трябваше да пийнеш повече от онзи чай с кока. Нали казват, че помагал при височинна болест. Пабло се кълне, че действа. - Чад избърса капките от оранжевото стъкло на очилата си. - Би трябвало да подейства и на теб.
Ясно беше, че само Хелена бе получила невероятното видение с Уилсън. След повече от година, в порутена железопътна колиба насред Андите връзката, която бе търсила, най-сетне беше открита. Противно на всяка логика, инстинктът ѝ да дойде в Перу бе оправдан. Пътешественикът във времето Уилсън Даулинг отново влизаше в живота на Хелена. Сега въпросът беше защо?
10.
Андите, Перу
50 км северозападно от Куско
23:23 ч.
16 януари 1908 г.
Уилсън отвори металния капак на консервата с вградената отварачка. Механизмът беше оригинален и досега не беше попадал на подобен. За всяка правоъгьлна консерва имаше запоена малка отварачка и не се налагаше да забива ножа си в метала и да го затъпява излишно.
Огънят най-сетне се бе разгорял на дървения под и Уилсън и Хайръм бяха принудени да седят с приведени глави, за да не дишат пушека. За щастие той започваше да се разрежда с изсъхването на дървесината, но огънят продължаваше да пращи и съска като гневна котка, а от време на време се чуваше силен пукот, когато влагата внезапно се освобождаваше от дървото.
Уилсън подуши консервата - сардините миришеха ужасно, но той знаеше, че трябва да яде, и затова забоде с вилицата си мазната плът и я изгълта. На вкус не беше толкова зле, стига да свикнеш с миризмата.
Огънят гореше върху купчина камъни, които Уилсън бе разположил внимателно, за да не подпали дъсчения под и в същото време да даде възможност на пламъка да диша. Единственото достатъчно сухо място за огън беше в самата барака. Беше намерил сухи подпалки под колибата, но те не бяха достатъчни за топлината, която им трябваше. В отчаянието си той изля малко от безценната газ на ветроупорния фенер върху подгизналите дърва, но и това не помогна. Цялото изживяване се вгорчаваше допълнително от Хайръм, който постоянно се оплакваше от студа и колко е уморен.
- Излизането в планината насред дъждовния сезон е пълна глупост - мърмореше той. - Казах ти, че трябва да изчакаме.
Заради огъня Уилсън беше принуден да излезе навън в тъмното и да търси още дърва. За щастие попадна на стар бор и успя да отсече няколко съчки. Борът гореше по-добре мокър, защото смолата му се възпламеняваше лесно. Няколко минути по-късно беше обратно в бараката и с помощта на още малко газ огънят най-сетне тръгна.
Уилсън протегна натъртените си длани към танцуващите пламъци, за да ги изсуши. През последните десет часа трябваше да пляска Диабло по задницата, за да накара инатливото малко магаре да върви по калната пътека. Камшикът не действаше, смушкването с пети в хълбоците също. Дори когато тръгнеше, Диабло вървеше бавно не повече от минута, след което отново спираше. Един час след потеглянето на Уилсън му идеше да зареже Диабло, но Хайръм настоя магарето му да остане с тях и обеща, че нататък щяло да стане по-сговорчиво. Но ако изобщо имаше някаква промяна, тя беше към по-лошо.