Уилсън погледна хилавия мъж от другата страна на огъня, с бледата му кожа и щръкнали ребра.
- Имаш вид на човек, на когото малко повече храна не би се отразила зле.
Хайръм отпи поредната глътка уиски.
- Австралиец си, нали?
Уилсън кимна.
- Да.
- Чувам, че сте дали право на жените да гласуват. Първите в света! - подигравателно рече той и се разсмя.
- Новозеландците бяха първи - поправи го Уилсън.
- Новозеландците? - изненада се Хайръм. - Наистина ли?
- Те бяха първи. Ние сме втори.
- Така или иначе, и в двата случая е глупост - разпалено рече Хайръм. - Досадните борци за правата на жените са плъзнали навсякъде из Щатите. Голяма беля са. Много голяма. Ако питаш мен, никога няма да получат избирателни права у дома. В Съединените щати жените са повече от мъжете според преброяването отпреди осем години, а това означава, че биха контролирали всичко.
- И какво му е лошото на това?
Хайръм го посочи с бутилката.
- Майтапиш се, нали?
- И мъжете, и жените ще имат право на глас - обяви Уилсън. - Това е бъдещето, към което вървим.
- Пълни глупости! - отвърна Хайръм. - Никога няма да се случи. - Той замълча за момент и се вгледа в Уилсън. - Наистина се надявам да разбираш повече от откриване на изгубени градове на инките, отколкото от политика, защото е ясно, че за нея нищо не знаеш. Можеш ли да си представиш жени да управляват света? - Той отново се изсмя. - Навсякъде ще има вази с цветя и всяка маса ще е с плетена покривка. Никой няма да може да казва онова, което мисли в действителност. Мъжете ще трябва да вършат половината домакинска работа. Модата ще стане от първостепенна важност. Ще настъпи пълен хаос! Да не говорим за края на месеца!
- Всичко се променя - рече Уилсън. - Това е единственото сигурно нещо, на което съм се натъквал.
Хайръм отново започна да свива цигара.
- Знам две неща, които никога няма да се променят. Религията ще продължи да съществува и ще си остане най-ценното нещо на света. През целия си живот съм се занимавал с история, изучавал съм много епохи и най-различни империи. Всички те имат две общи черти - религията и златото. Именно затова ги е имало инките, същото важи и за конкистадорите. Това е причината и за железопътната линия, която строят край колибата - за да събират души и богатство, било то във формата на захарна тръстика, въглища или друго. Всичко в крайна сметка се измерва в злато.
Уилсън посочи с вилицата раницата с консервите сардини и печен боб.
- Наистина трябва да хапнеш нещо.
Хайръм вдигна бутилката си.
- Всичко, от което се нуждая, е тук.
Дъждът продължаваше да се сипе върху колибата. Уилсън обърна дрехите си, за да изсъхнат добре. Застанал в гъстия пушек, той нямаше как да не си помисли за ролята, която играеше в събитията около Мачу Пикчу. Древният град беше портал към други светове, а работата му беше да заведе Хайръм Бингам до руините му, така че изгубеният град на инките най-сетне да бъде представен на модерния свят. И изобщо не можеше да разбере защо именно Хайръм Бингам е човекът, който щеше да се прочуе с откриването му - той изглеждаше странен избор. Но така или иначе, Уилсън беше тук да изиграе ролята си и след осем години чакане най-сетне мисията му наближаваше края си. Животът му бе неразривно преплетен със сили, които почти не разбираше, но въпреки това не се съмняваше, че миналото може да повлияе на бъдещето и бъдещето от своя страна може да повлияе на миналото. Той беше Надзирателят и работата му беше да действа според мисиите, кодирани в Свитъците от Мъртво море. Те бяха документите, които насочваха съдбата му. Миналото трябваше да бъде пазено от бъдещето, а бъдещето - от миналото. Такъв беше редът на нещата.
След няколко дни Уилсън най-сетне щеше да напусне тази епоха. Порталът на Мачу Пикчу щеше да е изходът му от този странен и изпълнен с невежество свят и той можеше да си отдъхне, знаейки, че е завел успешно Хайръм Бингам до съдбата му и славата, която вървеше с нея.
Внезапно косъмчетата на ръцете му настръхнаха и по цялото му тяло преминаха тръпки. Изпита чувството, че го гледат от мрака.
Погледът му нервно се насочи към пустите ъгли на бараката. Виждаше единствено танцуващата светлина на огъня, рисуваща нереални, непрекъснато променящи се нюанси на златното по голото дърво. Дъждът продължаваше да вали и вятърът връхлиташе тънките стени, като ги караше да скърцат и стенат. Идеше му да отиде до вратата и да погледне навън, но знаеше, че там няма никого - само трите магарета, вързани за халката на дръжката. Ако се уплашеха, щяха да се задърпат и вратата щеше да се отвори. Но противно на всяка логика, чувството не можеше да се сбърка с нищо - някой го гледаше. Усещаше го.