Блесна светкавица, която за миг разкри малките цепнатини между дъските. После избоботи басов гръм, от който бараката потрепери.
Уилсън инстинктивно протегна ръка към буйния огън - усещаше силно присъствие в помещението, някъде от другата страна на трептящите пламъци. Силует ли виждаше през дима? Сърцето му биеше бясно и не можеше да го накара да се успокои, колкото и да се опитваше.
Там определено имаше някого!
- Ще се изгориш! Дръпни се! - викна му Хайръм.
Уилсън отдръпна ръка малко преди да е влязла в пламъците. Странното усещане изчезна така внезапно, както се бе появило. Уилсън се загледа в буйния огън и нажежените въглени, които падаха между плоските камъни върху дъските на пода.
- Да не си откачил? - Хайръм грабна пушката си и заобиколи огъня. Предпазливо отвори дървената врата с цевта и надникна в проливния дъжд. Когато се увери, че магаретата са добре, отново затвори и пусна резето. - Какво гледаше? - Той посочи с оръжието към огъня.
- Стори ми се, че видях нещо - отвърна Уилсън.
- Какво?
Уилсън поклати глава.
- В крайна сметка не съм видял нищо.
Хайръм подпря пушката на стената, обърна седлото, за да се изсуши и другата му страна, и седна.
- Надявам се да не стане така, че да съжалявам, задето съм излязъл в пущинака с теб, Уилсън Даулинг. Странна птица си, спор няма.
Дълбоко в себе си Уилсън знаеше, че е доловил нещо истинско. Нечие присъствие в бараката - и чието и да бе, то го гледаше внимателно. Събитията бяха извън контрол, знаеше го. Трябваше да стигне до Мачу Пикчу колкото се може по-бързо и да излезе от тази епоха, преди положението да е станало още по-сложно.
11.
Андите, Перу
30 км северозападно от Куско
23:45 ч.
16 януари 1908 г.
Думите „трябва да издирите бял чужденец, човек на име Уилсън Даулинг“ още отекваха в ушите на капитан Гонсалес, докато двамата с лейтенант Капос яздеха магаретата си в проливния дъжд начело на десетимата войници, които ги следваха в колона по един. Опред вървяха двама планински водачи, вдигнали на височината на гърдите си газени лампи, които се мъчеха да хвърлят мъглива светлина в дъжда.
Това бе последното място на света, на което искаше да бъде капитан Гонсалес, особено предвид сериозното положение около разпването на Корсел Сантияна. Ако имаше избор, сега щеше да е на топло и сухо у дома с жена си и децата, сгушени в малката спалня върху пухения дюшек, който му бе струвал цяла месечна заплата. При краката, до кирпичената стена, се намираше малкото легло на трите му растящи деца. Лека усмивка заигра на устните му, когато си помисли как се буди нощем и поглежда към децата си на лунната светлина. Благодареше на Бог всяка вечер, щом ги видеше заспали под разноцветните вълнени завивки, изплетени от майка им. Много често децата се прегръщаха едно друго, за да се спасят от острия мраз на нощния въздух.
Усмивката му помръкна и се смени с намръщена физиономия при мисълта за епископ Франсиско, крачещ напред-назад пред него в нефа.
- Това са най-лошите ми страхове! - беше извикал той. Кокалестите му пръсти видимо трепереха.
- Подведохте мен и тази църква! - Той смачка листа, който му бе донесъл Гонсалес, и го хвърли на блестящия гранитен под. - Оставили сте подлеците да се измъкнат и сега задачата ви ще стане по-трудна.
Реакцията му беше безсмислена, тъй като капитанът изобщо не си беше губил времето. Веднага щом получи заповедта от епископа, Гонсалес излезе от катедралата, незабавно разпита къде се намира щабквартирата на Хайръм Бингам - наричаха я „Панамерикански тихоокеански конгрес“ - и тръгна право натам. Сградата не беше далеч от Пласа де Армас, само на пет минути път пеша, които той извървя с бързо темпо с двама от най-добрите си хора от двете си страни. Но когато пристигнаха, намериха само бележка на английски, забодена с кабарче на вратата. Цялата работа, от момента, в който чу името на Уилсън Даулинг, до заставането пред вратата на Хайръм Бингам, беше отнела по-малко от час. За капитана това бе съвсем нормален срок, но въпреки това епископът беше реагирал така, сякаш Гонсалес е чакал цял ден, преди да си направи труда да издири чужденците.
Гонсалес стисна мокрия повод между студените си пръсти и колкото и да му се искаше да обърне животното обратно към Куско и семейството си, продължи напред в проливния дъжд. Защо някой ще тръгне да търси изгубения град на инките точно в този сезон? В това отвратително време? И откъде епископът знаеше, че Хайръм Бингам заминава днес да търси Вилкапампа, както бе написал в бележката на вратата? Положението беше направо нелепо!