- Няма да ям личинки!
От скалите над тях отекна характерният звук от удар на камък в камък. Уилсън инстинктивно погледна нагоре към мъглата, стелеща се между гъстата растителност. Беше изумително колко точно определи мястото на падналия камък. Той прелетя през гъсталака и се понесе надолу към долината. Удари се в по-голяма канара на дъното със силен трясък и го разцепи на две, а парчетата се разлетяха в различни посоки.
Уилсън се зае да изчопли още една гърчеща се ларва с върха на ножа си. Изведнъж множество камъни заваляха отгоре, от джунглата. Уилсън отново погледна нагоре и видя проблясъка на кожа. Сигурен беше, че е кожа - загоряла и лъщяща, движеща се бързо по една горна тераса. После видя нов проблясък, само на няколко стъпки по-назад, едва видим през гъстите дървета и папрат.
Стоящият на един крак Хайръм му подаваше лявата си обувка.
- Трябва да тръгваме! - тревожно рече Уилсън. - Обувай се!
- Ами подметката?
Уилсън обърна гръб на гората.
- Там горе видях хора. Обувай се.
Хайръм погледна нагоре.
- Не гледай натам, Хайръм! Това са местни, движат се по ръба... Не искам да разберат, че сме ги видели.
- Местни ли каза? - Хайръм посегна към пушката си.
- Обувай се! - тихо каза Уилсън.
Хайръм се отпусна на коляно и трескаво започна да връзва обувката си.
Уилсън нямаше откъде да знае какво е видял, но които и да бяха онези хора, те се движеха бързо, имайки предвид терена. Логично бе да приеме, че са местните, убили магаретата на Хайръм. Видя ги само за момент и беше невъзможно да определи дали са от племето кампа, но съдейки по скоростта и голата кожа, бяха невероятни атлети.
- Трябва да стигнем до реката преди тях - каза той. - Ще се наложи да се движим бързо. Ще се справиш ли?
Хайръм приклекна, сякаш очакваше всеки момент от джунглата да полетят копия.
- Сигурен ли си, че не можем да им окажем отпор тук?
- Категорично не... те са на по-високо. Ако ни нападнат десет воини, един „Спрингфийлд“ няма да може да ги спре. - Уилсън посочи към реката и се затича.
- Дано да знаеш какво правиш! - извика Хайръм.
- Ако цениш живота си, по-добре си пести дъха.
Уилсън скочи между две канари и през малко дере, обрасло с храсти. Гледаше да избира път, който Хайръм да може да следва без много трудности.
- Никога не съм бил много добър в тичането - изпуфтя Хайръм. - Аз си падам повече по спринтовете.
Уилсън поддържаше постоянно темпо и въпреки стоновете, които се чуваха от време на време зад него, беше доволен, че Хайръм не изостава. Теренът беше доста тежък и той трябваше да е сигурен, че не е сбъркал и не е тръгнал по пътека без изход. Често се оглеждаше нагоре към скалите - усещаше, че ги наблюдават, но не можеше да различи нищо през гъстата гора. Виждаше единствено бамбукови гъсталаци, примесени с тучни зелени листа с всякакви размери и нюанси.
С всяка крачка ревът на Урубамба ставаше все по-зловещ.
Изглеждаше странно, че местните ги следят от хребета - със сигурност щеше да им е по-лесно да ги последват направо в долината. Първо бяха откраднали и убили магаретата им, а сега ги преследваха през доста труден терен.
Хайръм започна да изостава и Уилсън го подкани да побърза.
- Още малко, Хайръм.
Надяваше се, че реката всеки момент ще се появи пред тях.
16.
Андите, Перу
65 км северозападно от Куско
15:25 ч.
17 януари 1908 г.
Беше приятно да тичаш целенасочено, да усещаш как влажният въздух влиза и излиза от дробовете ти. Мускулите на Акла горяха, докато се движеше бързо през гъстата джунгла, гърдите ѝ се повдигаха с всяка глътка въздух. Усещаше болка от невероятното усилие, но тя ѝ харесваше - много ѝ харесваше. Отпред между дърветата и висящите лиани се стелеше струйка мъгла, която бе пръсната от жената воин кечуа, тичаща пред нея. Акла усещаше прохладните дъждовни капки по кожата си, докато прескачаше без усилие някакво паднало дърво, приземяваше се меко на камъните и без да наруши темпото, продължаваше напред, директно зад партньорката си девица.
Отдясно от време на време зърваше долината. Скоро щяха да настигнат двамата бели, които следваха. Те се бяха измъкнали към реката, докато Акла и воините се мъчеха да ги прилъжат към южните гори, като измъчваха магаретата им, но белите не се хванаха на въдицата. Когато Акла осъзна, че страхливците са избягали, беше твърде късно да се втурнат след тях, защото капитан Гонсалес и войниците му се появиха на откритата равнина точно когато мъглата се вдигна. Акла не можеше да рискува те да ги видят и затова бяха принудени да се спотаят в сенките на гората.