У него имаше нещо различно - някакво разбиране в погледа, което Акла беше виждала само у най-мъдрите от Девиците жрици.
Отпред Ореле цъкна веднъж с език и всички Девици воини веднага разбраха какво означава сигналът ѝ - движеха се успоредно на двамата бели. Точно навреме. Долината беше далеч под тях и гъстата растителност ги скриваше идеално - можеха да минат високо отгоре и да продължат по трудната пътека, за да са сигурни, че ще стигнат първи до Големия говорещ.
Докато зелените листа прелитаха покрай нея, Акла виждаше двамата мерзавци долу. Любопитството ѝ надделя и тя поглеждаше към тях при всяка възможност. Синеокият държеше обувката на кльощавия и дълбаеше жлебове в подметката ѝ с ножа си. Дори от това разстояние си личеше, че е висок и плещест мъж. Много от златотърсачите, които навлизаха в Андите, бяха вдъхновени и жилави хора, но този беше изключение.
В гъстата растителност Акла изгуби чужденците от поглед. Сонтане направи труден скок и се завъртя в пълен кръг във въздуха, за да избегне гъстия бамбук, през който бе невъзможно да се премине. Акла направи същото - скочи и извъртя тялото си. Двете се приземиха грациозно една след друга и продължиха през мокрите папрати. Навсякъде около тях наклонените дървета бяха обрасли с мъх, а земята под тях беше мека пръст и торф.
Напред Акла зърна Ореле и Илна, които се движеха нагоре по стената на долината, като го правеха все така бързо. Растителността тук беше много гъста и огромните листа шибаха голата кожа на Акла, докато следваше Сонтане по петите. Беше въодушевяващо да бъдат предизвикани с такава важна цел, да бъдат принудени да стигнат до пределите на времето и физическото напрежение, за да изпълнят задачата си. Всичко, което бяха овладели при тренировките през целия си живот, щеше да им е нужно в този момент.
Легиони мъже бяха мечтали да открият изгубения град Вилкапампа, но никой дори не бе доближил до него. Онези, които успяваха, или биваха убивани, или в последно време прилъгвани да тръгнат към други места, като ги упояваха с мъзгата на дървото алгодон. Не един изследовател беше идвал на себе си на десетки хиляди крачки от първоначалното си местоположение, без изобщо да разбере. Това беше причината никоя съвременна карта да не отбелязва заснежените планински вериги между Апуримак и Урубамба.
Когато обикалял планините на Перу през 1875 г., Антонио Раймонди бил упоен и изнесен от долината, без да се усети. Прочутата му карта не показваше Вилкапампа и нейните планини, пълзящи ледници и речни притоци. Коварството на Девиците воини бе създало тази необходима заблуда. Именно учителката на Акла, Мамакона Кай Пача, бе убола Раймонди с отровната игла и бе наредила преместването на целия му лагер - всяка палатка, легло, маса, лъжица, чаша и бутилка вода.
А сега беше ред на Акла да защити Свещената долина от натрапниците. Беше права да поведе воините си след белите мъже, след като откри думатаВилкапампана бележката на вратата на Бингам.
Беше ѝ трудно да напусне Куско, без преди това да разбере дали сестра ѝ е жива или мъртва. Налагаше се по-нататък да научи участта на Виване. Ако наистина беше жива, сестра ѝ щеше да разбере, че защитата на Свещената долина е на първо място; щеше да разбере защо Акла е трябвало да тръгне.
В далечината чуваше засилващия се глас на Големия говорещ, който ревеше през тясната клисура. От много години водите на реката не се бяха вдигали толкова високо. Сякаш искаше да я предупреди по някакъв начин. В растителността се появи нова пролука и Акла отново се озърна към белите и погледът ѝ се задържа, сякаш изведнъж всичко тръгна на забавен кадър. Сонтане направи къса крачка и скочи. Акла се беше разсеяла в най-неподходящия момент. Не прецени стъпката си и цялата ѝ тежест падна върху несигурна платформа. Веднага разбра, че пада. Посегна към назъбения камък до себе си и той се откъсна под тежестта ѝ, докато тя се мъчеше да запази равновесие. Под нея имаше пропаст, дълбока стотина стъпки.
Това не беше първият път, когато губеше ритъм, докато тичаше през гората. Веднъж двете със Сонтане се бяха натъкнали на едър женски ягуар с малките си, което ги принуди да паднат, преплетени на кълбо. Единствено невероятната им скорост между дърветата - техника, на която бяха научени като деца - ги спаси от сигурна смърт. А сега и тази катастрофа. Акла напрегна всеки мускул, за да се отблъсне от стената, хвана един клон и се залюля напред, за да се приземи на тясната каменна платформа, която едва се издаваше над пропастта. Зад себе си чуваше как камъните падат в долината, докато се опитваше да намери опора, но това се оказа невъзможно и тя отново се отблъсна от почти вертикалната стена. Отпред Сонтане осъзна, че партньорката ѝ е в беда, и се обърна; погледите им се срещнаха. Акла полетя и се блъсна в отвесния камък точно когато Сонтане я сграбчи за китката и тялото ѝ увисна над пропастта.