- Имат само една пушка, карабина „Спрингфийлд“ - прошепна Акла. - Не бива да им се позволява да стигнат до гората на облаците. Знаете какви ще бъдат последствията, ако го направят.
Четирите опряха челата си едно в друго със затворени очи. Продължиха необичайния контакт почти пет секунди, докато се съсредоточаваха да станат с „един ум“, както ги беше учила Мамакона Кай Пача. Ударите на сърцата и дъхът им влязоха в съвършен унисон.
„Нека богът слънце Инти ви пази“ - каза наум Акла. Останалите отговориха в синхрон.
И четирите отвориха очи едновременно и скочиха на крака. Всяка постави отровната стрела на тетивата и опъна късия си лък. Дори най-малкото одраскване от отровния връх щеше да предизвика сигурна смърт в рамките на пет минути. Попадение в близост до голям кръвоносен съд означаваше смърт за улучения, преди да си е поел пет пъти дъх.
- Днес няма да е денят - прошепна Акла. Другите три повториха думите ѝ.
Движейки се с пълна скорост, четирите жени воини влязоха в гъстата бяла мъгла с опънати лъкове. Излязоха от другата страна и изкрещяха като една, когато белите мъже внезапно се озоваха пред очите им. Тетивите избръмчаха едновременно и запратиха смъртоносните стрели, които полетяха право към целите си.
19.
Андите, Перу
„Хайръм Бингам експрес“
72 км северозападно от Куско
17 януари 2014 г.
Изливащият се върху планините порой като че ли отслабна, докато дизеловият локомотив направи поредния завой и се спусна към коритото на реката. Хелена беше съсредоточена в разговора си с дон Ерависто, но бе невъзможно да не забележи как посоката на движение отново се променя. Теренът започна да се изравнява за първи път през последните петнайсет километра и през затворения прозорец ревът на река Урубамба се съревноваваше с тропота на дъжда, барабанящ по покрива на вагона.
- Защо ни дойдохте на гости в Перу? - попита дон Ерависто.
Образът на Уилсън проблесна в ума на Хелена.
- Винаги съм искала да посетя изгубения град на инките. Появи се възможност да разчистя графика си и ето ме тук. - Тя отпи глътка горещ чай. - А вие защо сте тук, дон Ерависто? На някакво празненство ли?
Дон Ерависто се усмихна малко пресилено.
- Посещавал съм Мачу Пикчу безброй пъти през годините, сеньорита. - Той погледна някъде в далечината и докосна за момент малкия кръст през колосаната си риза. - Най-голямата радост в живота ми е да идвам на това благословено от Господа място. Аз съм бизнесмен от Лима и това пътуване с влака до Мачу Пикчу е станало нещо като поклонение за мен.
- Поклонение? - учуди се Хелена.
Дон Ерависто кимна.
- Мачу Пикчу е духовно място. Тук мога да постигна единение със себе си, когато посещавам древната цитадела на бога слънце Инти.
Споменаването на бога слънце изглеждаше странно предвид очевидно католическото възпитание на дон Ерависто.
- Като казахте единение, странно ми се вижда, че имате толкова много спътници - отбеляза Хелена. - Прилича ми повече на парти, отколкото на поклонение.
- Колкото повече хора, толкова по-весело - отвърна той. - Човек с моето положение не върши нищо сам. Имам хиляди подчинени в Перу и Южна Америка. А с това идва и отговорността. Такава е културата ни. Семейството е много важно, също като близките до сърцето приятели. Трябва да споделяме изживяното. - Той замълча за момент. - В хотела ли ще отседнете?
Хелена реши, че няма смисъл да лъже. Всеки от персонала на влака можеше да му каже какви са плановете ѝ за пътуването.
- Да, смятам да изкача някои от околните върхове, както и да посетя руините.
- Пътеките по околните хълмове са много коварни - каза дон Ерависто. - С пропасти, дълбоки стотици метри. Определено вдъхновяваща гледка, но през цялото време трябва да сте нащрек. - Той погледна към Чад, която седеше от другата страна на пътеката. - Но изглежда, че се намирате във вещи ръце.
Дон Ерависто се обърна и посочи един от по-младите мъже от антуража си - красив господин в сив костюм и черна вратовръзка.
- Това е синът ми Даниел. Майка му беше американка. Втората ми съпруга. - По изражението му си личеше, че много се гордее със сина си. - Ако ви е нужно каквото и да било, двамата сме насреща.