Мисълта за безжизненото тяло на синеокия подейства на Акла като удар в стомаха. Тя рязко си пое дъх и се изпълни с решимост.
- Хайде, да пресечем реката. Докато стигнем оттатък, със сигурност ще е мъртъв.
Метна лъка на рамо и стъпи на люлеещия се висящ мост. Хванала се с двете ръце за перилата, тя погледна следите, оставени от синеокия. Крачките му бяха огромни. Акла вдигна очи към него и видя, че вече е рухнал на колене, хванал главата си с ръце - ясно си личеше, че крещи, но не можеше да чуе гласа му от рева на реката. Краят му вече бе близо.
Акла се съсредоточи да не изгуби опора на хлъзгавата лиана. Бързо движещата се кафява вода непосредствено под нея много я разсейваше, както и пръските, които летяха нагоре.
- В долината няма да влезе никой днес! - изкрещя тя към синеокия. - Не и днес! - Беше си свършила работата. - Отново ще бъдем посрещнати в селото ни като герои.
Четирите стигнаха средната точка на висящия мост и започнаха трудното изкачване по хлъзгавия склон от другата страна. С всяка крачка двамата бели на скалната площадка се разкриваха все по-ясно. Синеокият беше паднал по гръб и едва се виждаше. Кльощавият не бе помръднал, откакто се бе озовал на земята. Акла погледна разпенените бързеи; в най-високата си точка разбеснялата се вода беше само на два човешки боя под петите ѝ. Беше невероятно и страховито да види силите на бога на водата Париакака в действие. Париакака бе господарят на дъждовните бури и реките, роден като сокол, а по-късно превърнал се в човек. Сега, докато гледаше надолу към него, Акла виждаше как хищните му нокти замахват нагоре от бързите води, мъчейки се да се доберат и да повлекат със себе си всичко, имало глупостта да ги доближи.
Погледна към синеокия и не изпита въодушевление при мисълта за смъртта му. И изведнъж той се изправи! Това беше последното, което бе очаквала Акла. В ръката си той държеше блестящ сребърен нож, който с лекота преряза единия парапет и той отлетя от ръката на Акла. И четирите жени воини едва не полетяха надолу и трескаво се замъчиха да запазят равновесие, хванали се за другото въже.
Жените правеха всичко по силите си да останат на място, докато Акла реши дали да се втурнат напред, или да отстъпят. Тя знаеше, че не могат да използват лъковете си, защото със сигурност щяха да изгубят равновесие. Мостът се люлееше по-силно и дори само да стоят на него беше трудно.
Погледът на Акла отново срещна този на синеокия, както преди, когато сякаш я беше избрал от тълпата на Пласа де Армас. Изражението му бе решително, челюстите стиснати, очите му гледаха спокойно.
„Как е възможно да е оцелял от отровата?“
Беше очевидно, че ще среже оставащия парапет. Неизбежно беше. Само едно замахване на блестящото острие и животът ѝ и животът на верните ѝ воини щеше да приключи след бурните кафяви води на реката долу. Париакака щеше да има последната дума.
21.
Андите, Перу
75 км северозападно от Куско
17:15 ч.
17 януари 1908 г.
Дълбоко усещане за топлина се излъчваше от слънчевия сплит на Уилсън до върховете на пръстите на ръцете и краката му - резултат от командата за изцеление. Беше му нужен само миг да разбере, че улучилата го стрела е била потопена в отрова, и въпреки това едва не закъсня да активира командата, която го спаси на косъм от мъчителна смърт. Още няколко секунди и всичко щеше да е приключило.
Уилсън обърна ножа си към останалия въжен парапет и се приготви да среже лианата, увита около дебелия каменен стълб. Ако жените воини направеха една крачка напред или посегнеха за лъковете си, щеше да е принуден да нанесе удара и да ги запрати надолу към смъртта им. Без да откъсва поглед от водачката им, Уилсън си спомни къде е виждал тези лешникови очи. Беше същата жена, която го бе наблюдавала изпод качулката на тъмното си наметало, сгушена сред тълпата на Пласа де Армас. Очите ѝ се бяха запечатали в паметта му.
Жената изглеждаше зашеметяващо и да я види открита надминаваше дори неговите очаквания за красотата ѝ. Косата ѝ беше гъста и черна, вързана на плитка. Лицето ѝ бе четвъртито, с високи скули и фини вежди. Изражението ѝ бе на мрачна решимост и разбиране, сякаш тя също го беше познала. Тялото ѝ не можеше да се сравни с нищо, което бе виждал досега - смуглата ѝ кожа беше гладка и съвършена, раменете и гърдите ѝ се издуваха, както и мускулестите ѝ бедра. Представляваше невероятна гледка с прилепналия си бронзов нагръдник, тежките бронзови гривни и простата кожена пола с меч на бедрото. Напълно разбираемо бе, че видът на такова прекрасно създание лесно би разсеял всеки противник. Колкото и изумително да изглеждаше, другите три жени воини зад нея бяха също така поразителни - дори тромавите им опити да запазят равновесие на люлеещия се мост не можеха да помрачат красотата им.