Хайръм се загледа в отвесната скала зад себе си, после се обърна към тясната пътека, която изчезваше в сенките на гората.
- Току-що разруши моста, който води обратно към Куско - с мрачен тон каза той. - Нямаме нито провизии, нито палатки за проливния дъжд, нито уиски.
- Има друг път обратно - отвърна Уилсън, като продължаваше да гледа водачката от другата страна на реката. Те очевидно се опитваха да защитят Свещената долина, а може би и самата Вилкапампа. Въпросът беше дали имаха друг начин да пресекат Урубамба? Трябваше да приеме, че имат - в противен случай трябваше да тичат по Пътеката на инките обратно в планините, за да стигнат до Мачу Пикчу. Оттам разстоянието беше три пъти по-голямо.
- Майтапът настрана - сериозно каза Хайръм. - Как се озовах от тази страна на реката? Колкото по-скоро ми кажеш, толкова по-скоро ще ми олекне.
- Казах ти - отвърна Уилсън и откъсна поглед от жената. - Пренесох те през висящия мост.
После се обърна и пристъпи в мрака на гората на облаците.
22.
Куско, Перу
Манастирът
00:12 ч.
19 януари 1908 г.
- Капитан Гонсалес отново се провали!- каза дълбокият глас.
Епископ Франсиско се хвърли на студения каменен под. Кожата му бе плувнала в пот, мършавото му тяло се тресеше от раздираща кашлица. Не беше чувал гласа на конкистадора Писаро, откакто последната свещ догоря преди няколко часа. След като остана да седи в тъмното, докато нервите му не издържаха, той беше запалил нова свещ, която вече бе изгоряла наполовина. Минутите се изнизваха и се бе осмелил да се надява, че никога повече няма да чуе ужасяващия глас в главата си, но дълбоко в себе си знаеше, че Писаро ще заговори отново. Беше смазан и единствено Бог можеше да го спаси. Загледа се безпомощно към отсрещната стена на спалнята си, където висеше портрет на папа Инокентий II в цял ръст. Светият отец прекарал нощта в същата стая, когато посетил Куско преди повече от 200 години. Изглеждаше уверен и доволен - всичко, което епископ Франсиско не беше. Потта се лееше изобилно по голото му треперещо тяло. Епископ Франсиско застана на колене и започна да се моли.
- Спаси ме, свети Исусе, закрилнико на потъпканите.
Погледна безпомощно към високия таван, после към богато украсения кръст на стената. Видът на прикования към кръста Син Божий събуждаше смесени чувства - даваше на епископа сила да види Божията саможертва, но също така напомняше за ужасните грехове, извършени от самия него. Той изпъшка, когато осъзна, че няма броеница, така че побърза да я грабне от копринената завивка на огромното си легло. Започна да премята изумрудените зърна и да повтаря неспирно „Милостива Света Дево...“.
- И Дева Мария няма да те спаси - каза гласът.
Епископ Франсиско се разхлипа, по бледите му бузи потекоха сълзи, както бяха текли безброй пъти през последните три дни.
- Моля те, господарю, трябва да ме освободиш от този ад! Не мога да направя онова, което искаш от мен.
- Единственият начин да се освободише да изпълниш волята ми.
Устата на епископ Франсиско се напълни с киселина само при мисълта какво вече беше направил. Искаше да повърне, но нямаше какво. Самоотвращението му бе толкова голямо, че от дни не беше в състояние да задържа течности и храна.
- Каза, че болката ще отмине, но тя не отмина, а само се засилва. Толкова ми е горещо, че сякаш кожата ми гори, но не мога да пия, за да утоля жаждата си.
- Защото не ми се подчиняваш. Остависе напълно и болката ще изчезне. Остави се на мен.
- Така каза и преди, но въпреки всичко болката е по-лоша от всеки друг път - изскимтя епископът. Той остави броеницата да падне между коленете му и опря чело на пода. - Остави ме да умра, господарю! Освободи ме от тази обвързаност. Греховете ми ме унищожават. Моля те, нека отнема собствения си живот.
- Не можеш да умреш, докато бдя над теб - отвърна гласът. -Ти си мой слуга и аз не го желая.
Неведнъж епископ Франсиско се беше изкачвал по спираловидното стълбище до покрива на катедралата в желанието си да се хвърли от високите стени и да се освободи от това ужасно чистилище. Но щом приближеше каменния корниз, дяволът Писаро просто обсебваше тялото му и въпреки собствената си воля епископът слизаше долу, далеч от опасността.
Друг път пробва да пререже гърлото си със сребърната кама, лежаща на олтара на св. Антоний. Но колкото и да се опитваше, не успя да прониже собствената си кожа. Писаро го беше предупредил да не посяга повече на живота си. Последствията щели да се изсипят най-вече върху паството му - онези, които той обичаше най-много, хората, които намираше за най-чисти, щели да умрат по най-ужасен начин.