Епископ Франсиско продължи да плаче, но вече и очите му бяха пресъхнали. Гласът в главата му не можеше да контролира напълно подсъзнанието му, но силата, с която го докарваше до лудост, беше голяма. В опитите си да намали болката в много отношения епископът я бе направил само по-лоша.
- Моля те, господарю, остави ме да умра.
- Има още задачи за изпълняване.
- Не мога да направя това, което искаш - изхленчи епископът. - Не и отново.
- Нима не искаш да защитиш паството си?
- Знаеш, че искам.
Епископ Франсиско усещаше перверзната наслада в коментарите на Писаро. Той беше зъл отвъд всяко въображение. Духът на някога великия конкистадор бе изкривен от омраза от вечния му плен в Куба на инките. Душата му бе пленена завинаги и единственият му начин да чувства каквото и да било бе като отнема невинността и жизнената сила на другите.
- Не мога да убивам отново, не мога да насилвам отново - замоли се епископът. Колкото и да се търкаше със сапун и твърда четка, не можеше да се освободи от мисълта за стореното, само ожулваше плътта си до кръв.
- Ще изпълниш заръката ми. Ако откажеш, ще взема тялото ти и ще го управлявам сам. - Последва кратко мълчание. - Не забравяй, ти беше онзи, който прати хората си във Вилкапампа да отворят каменния ми затвор. Тук съм заради теб.
Алчността на епископ Франсиско бе отприщила този бич на света и вината беше единствено негова.
- Обличай се, слуга мой - продължи гласът. - В манастира идват посетители. Носят ти лоши вести.
Макар да бе изтощен, епископ Франсиско знаеше, че няма друг избор, освен да се подчини. Той бавно се изправи на крака и започна да навлича епископската си роба.
- Велики господарю, откъде знаеш, че в манастира идва някой?
- Аз знам всичко.
- Но как е възможно това?
- Аз държа душите на всички хора.Те са свързани неразривно с мен. Онова, което си мислят, се появява в ума ми.
Епископ Франсиско си спомни как докосна за първи път Куба на инките. Мигът, в който протегна ръка да вземе блестящия предмет от Хуан Сантияна, който бе коленичил пред него и му поднасяше Куба като най-великия дар. На пода лежаха обезобразените останки на монсеньор Пера и на едно от момчетата прислужници, което бе имало лошия късмет да се натъкне на сцената малко след извършването на убийството. На украсената колона до великолепния олтар на Девата от Антигуа беше вързано магаре и сега епископ Франсиско осъзна, че в очите на добичето беше изписан чист ужас. Хуан Сантияна бе покрит с кръв от глава до пети, без нито едно чисто място. Лицето му беше оплескано с нечистотии, дрехите му бяха почернели от тях; дори устата му беше изцапана. В мига, в който докосна Куба, битието на епископ Франсиско се превърна от добро в зло. Въпреки ужасната сцена на смърт и отвратителната воня, която изпълваше въздуха, той протегна и двете си ръце към блестящия Куб подобно на изгладнял човек, посягащ към сочния плод от Дървото на живота.
Проклятието на инките бе погълнало всички, включително и Писаро. Когато епископ Франсиско изрече тези думи на глас, Писаро изпадна в ярост. Болката беше неописуема, от ушите на епископ Франсиско рукна кръв, агонията бе огромна и нямаше как да избяга от нея. Като предупреждение никога повече да не споменава Проклятието на инките, Писаро изпрати епископа в мрака да убие брутално собствената си племенница. Онова, което извърши с младото ѝ тяло след това, беше толкова мерзко, че само мисълта за деянието го задави така, сякаш стомахът се опитваше да излезе от устата му.
И всичко това се случваше заради един малък симетричен предмет, който с лекота се побираше в длан. Беше пленително да го гледаш - идеално правите му линии, лъскавия метал, който сякаш сияеше, невероятната тежест, начина, по който светлината на свещите се отразяваше от невъзможно бляскавата му повърхност.
Веднага щом му го даде, Хуан Сантияна побягна навън, тежките му стъпки заглъхваха, докато тичаше към вратата, и изскочи навън в проливния дъжд. Оттогава никой не го беше виждал.
Епископ Франсиско се прокле, че изобщо беше пожелал да се сдобие с Куба. Бе научил за съществуването му, когато Корсел Сантияна, братът на Хуан, бе споменал за свещеното съкровище на инките в изповедта си пред монсеньор Пера. Това беше посред зима - седем луни се смениха и след това се случи поредица от събития, довели до залавянето на жена му, невероятното създание на име Виване, която в този момент бе окована в тунелите под този манастир. Тя още смяташе, че Корсел е жив, но по заповед на Писаро той бе разпнат и изложен пред очите на всички, като го упоиха, за да не може да говори. Макар че беше невинен, Корсел трябваше да поеме вината за убийството на монсеньор Пера.