Разпването на Корсел щеше да бъде вечният провал на Хуан. В опитите си да спаси брат си той бе обрекъл Корсел да умре на кръста заради собствените му грехове. Живот за живот - и за всичко това бе отговорен духът на Писаро. Епископ Франсиско не изпитваше съжаление нито към Корсел, нито към брат му. Корсел се беше освободил от този свят и се намираше на по-добро място, а Хуан се беше измъкнал по някакъв начин. Точно сега епископ Франсиско с радост би разменил собствената си участ с тази на някой от братята.
- Капитан Гонсалес идва - каза гласът. - Провалил се е в задачата си да върне чужденеца Уилсън Даулинг в Куско. Изоставил е дълга си. Ясно му бе казано да се върне единствено ако е заловил или убил онзи човек. Подобен провал не може да се търпи.
Епископ Франсиско нагласи алените си одежди и седна на ръба на леглото, за да завърже подкованите си ботуши.
- Какво ще поискаш от мен, велики господарю?
- Ще наредиш на капитана да вземе още войници от Лима. Не мога да видя в душата на този Уилсън Даулинг.Пътят му е забулен в тайна, която дори аз не разбирам.
Епископ Франсиско стана. Насинените му и изтерзани крака едва го държаха след близо пет дни душевно и телесно мъчение.
- Както заповядаш, велики господарю. - Не можеше да възразява дори да искаше.
- Защитата на църквата трябва да стане основни грижа на капитан Гонсалес. Нужни са повече войници. Нищоне бива да бъде оставено на случайността.
Чужденецът Уилсън Даулинг беше всял страх в духа на Писаро; така или иначе, събитията се променяха заради белия чужденец. Епископ Франсиско тайно се помоли Уилсън Даулинг да успее в пътя си, какъвто и да бе той. Може би единственият начин да се измъкне от собствения си плен беше чрез силата и решителните действия на Даулинг. Колко странно бе да се уповаваш единствено на човек, когото никога не си срещал - но както е известно, удавникът се хваща и за сламка.
Сложи епископската си шапка, вдигна брадичка и изправи рамене. С дълбока въздишка завъртя големия ключ, ключалката изщрака и вратата се отвори. Влажността бе задушаваща и той усещаше как потта капе от вонящите му подмишници. Вече пети ден валеше проливен дъжд; епископ Франсиско си помисли, че дъждовете са напразен опит на Бог да измие противното зло, което вече бе погълнало добрия град Куско.
23.
Андите, Перу
82 км северозападно от Куско
17:24 ч.
17 януари 2014 г.
След много убеждаване дон Ерависто беше оставил никелирания си колт на масата до себе си. Изражението му бе раздразнено, зениците стеснени - очевидно предупреждение, че всеки момент емоциите могат да надделеят.
По молба на Хелена пътниците и персоналът се бяха върнали по местата си, включително и хората на дон Ерависто. Чад и Пабло седяха на масата зад нея - не можеше да ги вижда, но чуваше тревожното им дишане.
На никого не бе позволено да помръдва.
Всички изглеждаха напрегнати и уплашени, докато влакът се тътреше бавно покрай буйната Урубамба, чиито води беснееха от другата страна на прозореца и ставаха все по-широки с всеки завой на железопътната линия.
- Няма друга възможност, освен да работим заедно - убедително рече Хелена.
Беше научила, че дон Ерависто е пътувал с този влак вече повече от две години - всеки път, когато имаше прогнози за силен дъжд - в очакване тя да се появи. За да балансира нещата, трябваше да се преструва, че знае повече, отколкото знаеше в действителност, и да си спечели време, за да разбере положението, в което се намира. Пътуването на Уилсън с Хайръм Бингам до Мачу Пикчу определено бе основната причина дон Ерависто да е тук. Той знаеше за видението ѝ в бараката и за необичайната ѝ връзка с пътешественика във времето. Това потвърждаваше за пореден път, че животът ѝ е свързан неразривно с живота на Уилсън, което, от една страна, бе утешително, а от друга, дълбоко смущаващо. Как беше възможно този дон Ерависто да знае какво е видяла? И защо бе толкова ядосан? Беше се осмелил да насочи оръжие към нея - задник - и Хелена знаеше, че всяка дума, която излезе от устата ѝ, може да предизвика нова враждебна реакция, ако сгреши някъде.