Понесе се с огромна скорост по стръмна дъга над разпенените води. Лианата лесно го прехвърли от другата страна, където краката му докоснаха земята и се затичаха по камъните. Все още хванал лианата с едната ръка, той забави крачка, спря, пусна я спокойно и се зае да избере най-силната лиана от онези, които сега висяха над него.
Акла и Сонтане се спогледаха. И двете се питаха с какво си имат работа.
Уилсън избра четири лиани, провери силата им и ги върза на хлабав възел. Омота ги около кръста си, хвана лианата, с която се беше прехвърлил, и се изкачи до най-високата точка, до която можеше да стигне. Полетът над реката бе въодушевяващ и той с нетърпение очакваше да го повтори в обратната посока.
Преди да скочи, се увери, че четирите лиани на кръста му са хлабави, след което се оттласна и полетя над водите. Приземи се перфектно и с лекота до Хайръм, спря само след пет крачки, свали четирите лиани от кръста си и ги върза за скалната стена.
- Що за човек си ти? - вбесено възкликна Хайръм.
Уилсън затърси парче дърво, от което би станала добра седалка.
Хайръм го смушка с пръст.
- Никой не би трябвало да е в състояние да направи онова, което ти направи току-що. Никой! - Той изпуфтя и затропа с крака като малко дете. - Би трябвало да е невъзможно!
- Възможно е - отвърна Уилсън и вдигна гладко парче дърво, в което лесно можеше да пробие дупки с ножа си. - От това ще стане чудесна седалка. Повярвай, ще те прехвърля жив и здрав от другата страна на реката.
Хайръм вдигна глава към облаците и изрева.
- Арррх! Не мога да повярвам, че изобщо съм тук с теб. Да ти повярвам? Ама че майтап!
- Уплашен ли си? - попита Уилсън.
- Не съм уплашен - отвърна Хайръм. - Ужасен съм.
25.
Андите, Перу
„Хайръм Бингам експрес“
Железопътна гара Мачу Пикчу
17:45 ч.
17 януари 2014 г.
Хелена продължаваше да държи пистолета опрян в слепоочието на дон Ерависто - за нея нямаше значение, че той е още в безсъзнание. На влака му трябваше по-малко от половин час да стигне до крайната точка на железопътната линия в подножието на Мачу Пикчу, но времето ѝ се стори много повече. Чад стоеше на пътеката, насочила автомат МР5 към пленниците си. Оръжието можеше да изстрелва до осемстотин патрона в минута и тя изглеждаше напълно уверена, че е в състояние да се справи с петимата мъже, седнали с вдигнати ръце пред нея. Истинската ѝ тревога бе, че сред пътниците или персонала може да има още някой на заплата при дон Ерависто.
В мига, в който Хелена фрасна дон Ерависто по главата с бутилката, във вагон-ресторанта настъпи истински хаос. Чад стреля два пъти над главите на всички и куршумите се забиха в дървената ламперия на задната стена. За щастие дон Ерависто попадаше на линията на стрелбата и хората му не можеха да отвърнат на огъня. Младите жени пищяха и плачеха, катереха се през столове и маси и се мъчеха да избягат. В цялата суматоха Пабло се просна по лице на пода и си разби носа. Сега за него се грижеше един от сервитьорите и той седеше с отметната назад глава и леден компрес на очите.
Хелена провери пулса на дон Ерависто - слаб, но равномерен. Лицето му представляваше кървава каша, от лявата му буза стърчаха две парчета счупено стъкло. Течащата кръв се просмукваше в бялата покривка на масата и гледката приличаше на сцена от филм на ужасите. Важното беше, че още диша, и Хелена реши да остави властите да го почистват, когато най-сетне се качат във влака.
Погледна към Даниел Ерависто, който очевидно изпитваше облекчение, че никой не е бил убит. Отначало се страхуваше за състоянието на баща си, но след като Хелена го увери, че той още диша, Даниел изглеждаше далеч по-спокоен. По време на сблъсъка тя бе наблюдавала лицето на младия мъж, докато баща му дрънкаше как ще „промени историята“, и си личеше, че той храни съмнения в това.
Влакът запълзя, докато влизаше в крайната гара. Тя бе построена на бреговете на Урубамба в най-ниската част на долината и около нея имаше малко село със стотина жители. Небето бе тъмно и светлините на гарата бяха включени, както и уличните лампи. Грохотът на реката в далечината не можеше да се сбърка и звукът засили изпълващите Хелена емоции, докато влакът най-сетне спря. Под навеса от гофрирана ламарина на перона стояха шестима въоръжени войници в елегантни сиви униформи. Машинистът им бе съобщил по радиото подробности около случилото се. Пабло бе уверил Хелена, че познава добре един от войниците (бил му братовчед) и че могат да са сигурни, че ще приберат дон Ерависто и хората му.