Тристайната къща до градския площад имаше каменни подове и тухлени стени. Бе построена добре в сравнение с околните къщи - строителите ѝ бяха същите работници, които издигнаха казармата. С останалите от строежа дърво, гипс, три прозоречни рамки и предостатъчно камък те успяха да изградят сравнително модерен дом. Къщата не беше голяма, но имаше висок таван и отлично покрит покрив, който се оттичаше лесно, независимо колко вода се изсипваше върху него. Кухнята имаше печка на дърва, умивалник и модерна хладилна камера, която можеше да запази месото прясно за цяла седмица. Отзад беше навесът за магарето му и курник с десет кокошки. Капитан Гонсалес и жена му се гордееха с дома си и знаеха, че роднините им завиждат.
Гонсалес се подсуши, препаса кърпата около кръста си и седна в тъмното да поразсъждава над онова, през което бе минал през последните няколко дни. После се замисли за убийствата в Куско. Градът наистина бе завладян от ужасно зло. Докато наближаваше покрайнините на града, сержантът му го запозна подробно със страховитите събития от изминалата половин седмица. Страхът в очите на Веха бе очевиден, когато помоли да се върне при семейството си колкото се може по-скоро, за да се увери, че са добре и че децата му са в безопасност.
Очите му постепенно свикнаха с тъмното и Гонсалес различи чиния с недоядена храна на масата. Беше крайно необичайно жена му да оставя храна по такъв начин - можеше да примами плъхове.
Гонсалес скочи и се хвърли към вратата на спалнята. Сърцето му биеше така бързо, че не чуваше нищо около себе си освен дъжда, който се стичаше от покрива и се събираше на локви по калната земя около къщата. Вперил поглед в сенките на спалнята, той се изправи пред най-лошите си страхове, докато гледаше надолу към двете легла и лежащите в тях фигури.
- Върна се, Лучо - сънено рече жена му. - Слава Богу!
С въздишка на облекчение Гонсалес провери трите си малки деца, спящи заедно на малкото легло.
- Върнах се, чикита - каза той на жена си.
- Слава Богу - повтори Сарита. - Из целия град стават убийства и изчезват хора. Всички са уплашени до смърт.
Тя се надигна на лакът и показа пушката, която лежеше под завивките до нея.
Гонсалес взе оръжието и го подпря на стената до леглото.
- Сега всичко ще е наред. - Той легна и погали челото ѝ. - Тук съм, за да оправя нещата. Вече няма да заминавам.
- Благодаря, че се върна жив и здрав - прошепна тя.
- Трябва да поспиш, чикита. Децата скоро ще станат. Ще поговорим на сутринта.
Тя отново положи глава на възглавницата и затвори очи.
- Много се радвам, че си у дома, Лучо.
Гонсалес отпусна умореното си тяло в топлото легло до жена си. Погледна в тъмното към трите си деца и неволно се замисли за Корсел Сантияна и ужасната му съдба. Беше виждал мъртъвци много пъти, но това беше различно. Изражението на лицето на Корсел беше страшно, като на човек, изгубил всичко. Сякаш душата му все още бе в мъртвото му тяло и мъченията му щяха да продължат вечно.
Епископ Франсиско беше виновен за смъртта на Сантияна. По негова лична заповед църковните клисари бяха приковали ръцете и краката на младия мъж към кръста, след което го бяха провесили на стената на катедралата. Що за безумие би допуснало нещо толкова жестоко да се случва в тези модерни времена. Разпването не бе направило нищо, за да прогони злото - събитията от последните няколко дни бяха неоспоримо доказателство за това. Гонсалес си позволи да си помисли, че епископът полудява. Смъртта на монсеньор Пера, а сега и на други хора в Куско му е дошла прекалено.
- Слава на Исус - прошепна Гонсалес, докато гледаше смътните очертания на малкия кръст на стената над леглото на децата му.
Повече от половин час остана да лежи замислен върху онова, което беше видял. От една страна, искаше да заспи, от друга, се страхуваше да затвори очи, докато небето не започне да изсветлява, оповестявайки наближаването на новия ден. Накрая изтощението надделя и го отнесе от тревогите му.
Получи силен удар в корема и изкрещя уплашено. Слънчевата светлина се лееше през прозореца, докато малкият му син Ортега се стоварваше в скута му. Добре, че не беше ударил детето, преди да осъзнае какво става.
- Липсваше ми, татко! - извика шестгодишният му син, като подскачаше и изпълваше стаята с невинния си смях.
Голият гръб на Сарита беше притиснат до хълбока на Гонсалес. Гледката и ароматът на блестящата ѝ коса бяха толкова познати, както и всичко друго на това място. Само след секунди и трите му деца се хвърлиха отгоре му, като подскачаха и се смееха - най-големият му син Артуро, който беше на осем, палавият шестгодишен Ортега и малката му принцеса Хуанита, която тъкмо бе навършила три. Съчетаната тежест на трите деца отгоре му напомни на Лучо колко схванати са краката и гърбът му от дългото яздене.