Андите, Перу
88 км северозападно от Куско
12:59 ч.
19 януари 1908 г.
Акла и Сонтане бяха клекнали зад едно паднало дърво на земеделските тераси до руините на Наблюдателницата. На Акла ѝ идеше да изкрещи само при мисълта какво бяха открили воините ѝ, когато отидоха да проверят Храма на слънцето. Най-лошите ѝ страхове се бяха сбъднали - за първи път от половин хилядолетие Кубът на инките бе свободен и злите му сили бяха отприщени. Това обясняваше много от нещата, които бе видяла в Куско - разпването на Корсел Сантияна, гнева на тълпата, както и отвличането на сестра ѝ.
Осемстотин крачки по-надолу двамата бели мъже мързелуваха на слънцето, изтегнали се на един стърчащ от джунглата камък, сякаш нямаха никакви грижи на този свят. Беше странно, че не вземат мерки да скрият местоположението си, но пък от тези странни мъже можеше да се очаква какво ли не.
От мястото си Акла и Сонтане имаха идеален изглед към долината на изток, както и към обраслите руини на цитаделата зад тях. На север се извисяваше върхът Мачу Пикчу; на юг беше по-малкият Уайна Пикчу. Накъдето и да се обърнеше, Акла виждаше отвесни скали, спускащи се към река Урубамба далеч долу. Именно на това място Девиците на слънцето бдели на стража през двеста четиресет и петте години, през които са обитавали Вилкапампа. Но това било далеч в миналото. Цитаделата, крепост, построена от Пачакути, за да пази Куба на инките, бе изоставена точно преди двеста и три години. По онова време заселниците метиси започнали да проникват все по-навътре и по-навътре в планините и се появили опасения, че димът от зимните огньове ще издаде местоположението на цитаделата. Така било взето решение да оставят джунглата да си възвърне планинското било. От деня, в който напуснаха Вилкапампа, Девиците на слънцето изпращаха най-добрите си воини тук дванайсет пъти годишно под закрилата на намаляващата луна, за да са сигурни, че всичко е така, както трябва да бъде. Градът бил приспан и светът на хората щял да остане в неведение за местоположението му, може би завинаги. Но ето че някой беше проникнал в града - всичко, което защитаваха Девиците на слънцето, беше вече отнето. И извършителите на неочакваното нашествие с цялата си арогантност бяха издълбали имената си по каменните стъпала, обзети от глупава гордост от постижението си.
Ясно си личеше, че времето е оставило отпечатъка си върху Мачу Пикчу. От най-прекрасния град, построен някога от ръцете на инките с помощта на натрупаното познание на мъдри и учени хора, той бавно се превръщаше в джунгла. Храсталаци, дървета и бамбук растяха от богатата черна почва, пренесена преди много време от долината и изсипана в безбройните земеделски тераси. Богатата на азот пръст бе като еликсир на живота за линеещата растителност на тази височина и градът бързо бе потънал в пищна зеленина, благодарение и на водата, извираща от недрата на планината. Корените на по-големите дървета бяха съборили стените дори на най-внушителните постройки като Залата на жриците, Храма на трите прозореца и Залата на орнаментите. В сегашния си вид цитаделата бе тъжна гледка, но такъв беше редът на нещата. Богът Слънце даряваше живота и го отнемаше. И все пак не вятърът, дъждът, земетресенията и пълзящите гори щяха да отнемат душата на цитаделата - а светът на хората. Дълбоко в себе си Акла знаеше, че изчезването на сестра ѝ със сигурност е свързано с ужасното положение, в което се намираха сега - и имената на двамата метиси върху камъка на вътрешния храм го потвърждаваха недвусмислено. Някой беше проникнал в града, докато Девиците на слънцето са били насочили вниманието си върху други неща. И сега всичко беше изгубено.
- Трябва да убием белите, докато имаме възможността - каза Сонтане.
- Длъжни сме да научим всичко, което можем - отвърна Акла. - Онези долу не са хората, проникнали в града. Но източникът на знанията им може да е от същото място. Това е нещо, което трябва да научим.
Сонтане погледна партньорката си в очите.
- Вече на два пъти имахме възможност да ги убием и двата пъти се провалихме. Само ми кажи, че сексуалните ти желания не са повлияли на решимостта ти. Ако късметът или невероятните им умения са онова, което ги е спасило, мога да го приема, но нищо друго.
От яростта мускулите на Акла се напрегнаха.
- Не изпитвам подобни желания - каза тя, като много внимаваше гневът ѝ да не проличи в думите ѝ. - Аз не съм сестра си. Няма да е лошо да го запомниш.
- Долових мислите ти, докато бяхме като една - каза Сонтане. - Както и другите.