- Уилсън Даулинг е великолепен екземпляр. Това е. И независимо дали ти харесва или не, той заслужава уважението ни. Измъкна ни се при Моста на кондора и показа милост, когато можеше да ни прати смъртта в онези бързеи. Бъди спокойна, Сонтане. Знам ролята си. И ти трябва да знаеш своята. Аз командвам и ти ще изпълняваш заповедите ми.
Изневиделица един великолепен черен кондор с бели пера на шията прелетя ниско над главите им и се стрелна над дълбоката долина. Крилете му сякаш ръмжаха на въздуха, докато минаваше покрай тях. Двете жени воини внимателно наблюдаваха гигантската птица.
- Изглежда, че великият дух на планините Aпу е изпратил кондора да бди над нас - рече Акла.
- Това е добър знак - отвърна Сонтане. - Птицата е женска.
Акла кимна.
- Добър знак е. - Погледна надолу и видя, че Уилсън също гледа кондора. - Уилсън Даулинг знае местоположението на Вилкапампа. Ще го изчакаме тук, под закрилата на града. Ще изчакаме и ще гледаме какво ще направи, след като пристигне. Когато разберем намеренията му, ще го пленим заедно със спътника му.
- Видя го как се движи - каза Сонтане. - И как оцеля, макар че беше улучен от отровната ти стрела. Той не е обикновен човек. Трябва да внимаваме да не ни надвие.
- Мъжът на име Уилсън има слабо място, от което можем да се възползваме.
- Не виждам никакво слабо място - отвърна Сонтане.
- Слабото му място е спътникът му - каза Акла. - Хванем ли Хайръм Бингам, край със силата му. Този Уилсън направи какво ли не да го защити и да го доведе тук. Предполагам, че такъв е дългът му. А когато е отслабен, Уилсън може да бъде заловен или убит.
Сонтане докосна ръката на Акла.
- Съжалявам, че се усъмних в чувствата ти. Сгреших.
Акла ѝ кимна.
- Всичко е простено. А сега иди да кажеш на другите за плана ни и се подгответе. Внимавайте да не оставяте следи.
Докато Сонтане прескачаше падналото дърво и изчезваше в зеленината, Акла отново погледна гигантския черен кондор, който с лекота кръжеше високо над разбеснелите се води на река Урубамба.
- Трябва да се прави избор днес - каза Акла, сякаш говореше на голямата хищна птица. - Трябва да вярвам, че съдбата на света все още зависи от решенията, които ни предстои да вземем.
31.
Куско, Перу
Булевард „Павитос“
14:42 ч.
19 януари 1908 г.
Капитан Гонсалес седеше на седмия ред в огромната катедрала, облечен в парадната си униформа, със сабята, която лежеше в скута му. До него седеше жена му, а на пейката пред тях се въртяха трите му деца, облечени в най-хубавите си дрехи, със сака и папийонки за момчетата и малка червена рокля за Хуанита. Дрехите им бяха изработени от сестрата на Сарита, която беше главна шивачка във фабриката в Пунта недалеч от железопътната гара.
На пейките в катедралата имаше места за над седемстотин и петдесет души, но днес те бяха три пъти по-малко - разпнатото тяло на Корсел Сантияна беше пропъдило молещите се, както бе очаквал Гонсалес. Малкият брой богомолци обаче в никакъв случай не помрачаваше красотата и прелестта на невероятната сграда. Невъзможно високите каменни сводове и бели тавани спираха дъха. Огромната площ на комплекса беше достатъчна, за да превърне и най-непокорната душа във вярващ. Да не говорим за великолепието и симетрията на олтара, който се издигаше гордо в най-високата част на централния неф. Той имаше две барокови нива и в сърцевината му се пазеше блестяща статуя, показваща Успение Богородично, а под него имаше голяма сребърна скиния.
Олтарът бе изработен от местен кедър, но фасадата му беше изцяло покрита със сто трийсет и пет килограма чисто сребро, изкопано от мините Луска от инките преди повече от шестстотин години. От всички страни на високия олтар горяха стотици свещи, разпръскващи златна светлина из целия централен неф.
Песнопенията на момчетата от хора се извисяваха към тавана, сякаш пееха ангели. Сладките им гласове отекваха нежно в святото място и повдигаха духа. Отпред свещениците, послушниците и прислужниците на църквата бяха подредени в идеални редици, демонстрирайки единството си. Свещениците бяха в черни раса с пурпурни пояси, някои с червено поръбени поли, а в центъра стоеше монсеньор Доминго, гордо наметнал бляскаво пурпурно наметало върху черното расо, за да покаже, че е новият главен служител. Клисарите от двете му страни носеха кафяви наметала с качулки, а послушниците бяха облечени в бяло.
Когато пеенето най-сетне спря, петдесетгодишният монсеньор Доминго бавно изкачи стъпалата на амвона и започна обреда на благословията.