- В името на Отца и Сина и Светия Дух... - започна той.
- Амин - казаха всички в църквата.
- Бог с вас - каза монсеньорът.
- И с вас - отвърнаха всички.
Епископ Франсиско се появи от страничния вход, облечен в чисто бяла извезана далматика със златоткано наметало и епископска митра на главата. Ръцете му бяха събрани молитвено пред него, докато бавно вървеше с наведена глава към величествения олтар. През това време монсеньор Доминго продължаваше да говори:
- Велики Боже, създателю на всичко живо, на тялото и душата, молим Те да благословиш тази вода, за да я използваме с вяра да опростиш греховете ни и да ни избавиш от злите сили.
Епископ Франсиско вече стоеше при олтарната маса, протегнал ръка над сребърната купа, наричана асперсориум, и я пълнеше бавно с бистра вода от голяма сребърна стомна. Капитан Гонсалес го наблюдаваше внимателно, докато епископът гледаше течащата вода и мърмореше молитви под нос.
„Защо се страхувам от този човек?“ - запита се Гонсалес. Но въпросът му идваше по-лесно от отговора - колкото и да се опитваше, не можеше да приеме, че е видял зло в очите на епископа. Трябва да е някакъв трик на светлината, за пореден път си каза той. Трябваше да е така. В този момент епископът му изглеждаше свят като самата църква, като безбройните изображения на Исус, Дева Мария и апостолите, украсяващи високите стени на великолепната катедрала.
- Молим Те да благословиш тази вода - продължи монсеньор Доминго и гласът му отекна през църквата. - Дай ни закрила в този ден, Господи, който създаде за Себе Си. Поднови живия извор на Твоя живот в нас и ни пази телом и духом, за да бъдем свободни от грях и да се явим пред Теб и да получим Твоя дар на спасението. Защити ни от ужасното зло, което иска да отнеме душите на нашето паство, и ни направи достойни, за да можем да действаме от Твое име. Молим за това чрез Христос, нашия Господ.
- Амин - отвърна цялото паство.
Епископ Франсиско продължи да мърмори молитви, след което прекръсти асперсориума, за да обяви, че водата вече е осветена.
Последва кратка тишина, преди хорът отново да изпълни огромното пространство със „Слава“, един от най-прекрасните химни, достигали някога до ушите на Гонсалес. Епископ Франсиско взе дръжката на сребърния аспергилум в едната си ръка и асперсориума в другата и заслиза бавно по стъпалата на олтара, следван плътно от трима свещеници в черни раса. Когато приближи богомолците, епископът топна края на аспергилума в купата, извади го и тръсна перфорираната сребърна топка към паството си, поръсвайки го със ситни капчици светена вода.
Поръсването бе ритуал, който Гонсалес знаеше от Цветница, когато епископът благославяше паството си със светена вода, за да покаже пречистването на душата и да даде защита от злото. Не беше виждал ритуалът да се изпълнява в друг ден.
- Господи, съгрешихме пред Теб - със силен глас каза епископ Франсиско. - Господи, помилуй.
- Господи, помилуй - отвръщаше всеки поръсен.
Епископът вървеше бавно по централната пътека и разпръскваше светената вода наляво и надясно.
- Господи, покажи ни Своята милост и любов - продължи той.
- И ни дай спасение - отвръщаха поръсените.
Докато епископът приближаваше, капитан Гонсалес неволно изпита желание да скочи и да защити семейството си. Внезапният му инстинкт бе да ги закрие от този човек, независимо от високия му пост в Църквата. Обърна се да предупреди жена си, но видя в очите ѝ единствено невинност и надежда.
- Ще бъдем закриляни - прошепна тя.
Хорът вече пееше с пълна сила и въздухът се изпълни със сладък аромат от горящия тамян в множеството кандила на църквата.
Епископ Франсиско внезапно погледна Гонсалес в очите и по гърба на капитана пробягаха тръпки. Очите на свещеника бяха черни като нощ, лицето му - изпито и бяло като алабастър.
- Всемогъщият да има милост към вас - каза епископ Франсиско, докато ръсеше вода от аспергилума към семейството на Гонсалес.
В този момент времето забави хода си и ангелската песен на хора се превърна в студена тишина. Съвършените блестящи капчици вода сякаш увиснаха във въздуха, докато Гонсалес гледаше как заразеният поглед на свещеника се обръща към жена му. Зла усмивка докосна за миг устните на епископа и погледът му се плъзна надолу към малкия сребърен кръст на шията и закръглените ѝ гърди. След това се насочи жадно към трите малки деца на Гонсалес, седящи на предната редица. Капитан Гонсалес искаше да изтегли сабята си и да съсече епископа - или каквото бе той. Инстинктът му казваше какви ужасни сцени се разиграват в извратения му ум. Гонсалес стисна дръжката на сабята, но колкото и да се опитваше, не можеше да извади оръжието от ножницата.