Внезапно светената вода пръсна лицето му и го зашемети. Той се сви и усети нещо горещо и мокро по панталона си - беше се напикал и топлата урина попиваше в плата и се стичаше надолу по бедрата му. Погледна безпомощно епископа, чийто поглед бе фиксиран върху капчиците вода, искрящи върху съвършената кожа на шията и гърдите на жена му. Времето внезапно отново потече нормално и капитан Гонсалес се озова загледан право в очите на епископ Франсиско.
В този момент беше невъзможно да различи реалното от нереалното.
- Прости греховете ни - с дълбок глас произнесе епископ Франсиско - и ни дай вечен живот.
Сарита и трите деца прилежно отвърнаха „Амин“. Капитан Гонсалес не можеше да произнесе нито дума. Просто седеше, сърцето му биеше бясно, устата му беше пълна с жлъч заради пълната му безпомощност.
Епископът отмести поглед и продължи по пътеката, като ръсеше вода към паството си и повтаряше молитвите.
Сарита избърса капчиците светена вода и се прекръсти.
- Защо не каза амин? - попита тя съпруга си, очевидно разтревожена от държането му. Тя се наведе към него, за да не я чуят околните. - Водата те поръси, сигурна съм. Защо не каза амин?
- Водата не беше свята - отвърна Гонсалес. Ръцете му се тресяха.
- Как така не е?
Очите на Гонсалес започнаха да се пълнят със сълзи и на челото му изби пот.
- Нещо изобщо не е наред, любов моя. Трябва да ми повярваш.Изобщоне биваше да идваме.
Сарита докосна челото на съпруга си.
- Гориш! - прошепна тя. - Трябва веднага да те прибера у дома.
Епископът и свещениците междувременно бяха стигнали до последния ред и се връщаха към предната част на църквата. Гонсалес избута ръката на жена си и избърса старателно потта от лицето си.
- Ще останем! - каза той, чувствайки как силата му се възвръща. - Не се безпокой за мен - прошепна и стисна крака ѝ толкова силно, че тя нямаше друг избор, освен да се подчини.
Епископ Франсиско бавно изкачи сребърните стъпала на олтара и отново погледна надолу към паството.
- Настъпили са мрачни времена за Куско - рече той и гласът му отекна във всички краища на църквата. - Това е изпитание за характера ви. - Погледът му отново се спря върху капитан Гонсалес. - Исус разкри милостта Божия със Своето състрадание и изцеление. Когато хората са уязвими, премръзнали и сами, на тях им е трудно да разберат милостта Божия. Невинните се мъчат да оцелеят в свят на злото и често са третирани като агнета за заколение. - Сега той говореше много бавно. - Тях ги съжаляват. Но Христос казва: „Аз бях гладен и жаден. Аз бях странник. Аз бях невинен“. В Евангелие от Матей Исус отвръща на онези, които се нуждаят най-много от Него - на потъпканите, на слабите, на болните, на скърбящите и оплетените в мрежата на греха. Отвръща им със закрила и безкрайно състрадание. Това ще дам на всеки от вас. Това е Божието обвързване на този ден. В името на Христа, амин.
Монсеньор Доминго отново се качи бавно на амвона, за да поведе молитвата.
- Всички да станат за Символа на вярата - каза той с разперени ръце.
Когато всички станаха, паството започна в един глас:
- Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята...
Капитан Гонсалес последен стана от мястото си. Правеше всичко по силите си да каже думите, но беше разсеян и смутен от топлата пикня, която бе измокрила панталона му и се стичаше в ботушите. Помъчи се да си възвърне самообладанието и накрая се замоли с останалите, които произнасяха бавно и отчетливо думите.
- Вярвам в Светия Дух, в светата Католическа църква, в причастието на светците, в опрощаването на греховете, във възкръсването на тялото и във вечния живот. Амин.
Гонсалес стисна силно офицерската си сабя, която изведнъж стана тежка като хиляда канари. Напълно изтощен от нея, той нямаше друг избор, освен да я остави на мястото до себе си. Беше прекалено тежка.
Лучо Гонсалес и семейството му със сигурност са прокълнати, осъзна той. Това бе единственото обяснение, което можеше да измисли.
32.
Андите, Перу
Цитаделата Мачу Пикчу
16:10 ч.
19 януари 1908 г.
Небето бе наситено синьо и в него не се виждаше нито един облак. В далечината дъгоцветните лъчи озаряваха стотиците дълбоки, покрити с гори долини, над които минаваха. През целия си живот Уилсън не беше виждал нещо толкова поразително и в такива мащаби. Андите бяха наистина зашеметяващи, както и потоците светлина, пронизващи тънещата в сенки пустош.