Заради жегата Уилсън и Хайръм бяха вързали горните си дрехи около кръста и бяха разкопчали ризите си. Влажността бе убийствена и правеха всичко по силите си да се разхлаждат, докато се катерят.
- Можеш ли да повярваш? - рече Хайръм, загледан в далечината. - Ако Микеланджело можеше да види това, сигурно щеше да пренарисува рая на тавана на Сикстинската капела. Така де, виж планината - това трябва да са две хиляди и петстотин стъпки от върха до реката, при това отвесна пропаст! И начинът, по който реката прерязва планината и заобикаля върха... - Той демонстрира с ръка.
- Онзи връх, който гледаш, се нарича Уайна Пикчу - каза Уилсън, сложил ръце на кръста си. - Реката го заобикаля и защитава града от три страни. А тук над нас - той посочи наляво към буйната зеленина - е Мачу Пикчу.
- Името, с което ще стане известен и градът - каза Хайръм.
Първите часове от изкачването бяха много трудни, но Уилсън и Хайръм най-сетне стигнаха основата на земеделската зона. Там откриха каменна пътека, която водеше нагоре под ъгъл от петдесет градуса през високите десет стъпки тераси. Древното стълбище на инките беше грубо издялано и пътеката беше силно обрасла, но представляваше огромно подобрение в сравнение с лазенето на четири крака по хлъзгавия склон. Преценяването на разстоянията беше трудно при толкова буйна растителност, но според Уилсън вече бяха горе-долу преполовили терасите.
Той посочи към залязващото слънце и тясното било между двата върха.
- Град Вилкапампа е ето там, зад вековната гора.
- Не виждам никакъв град - рече Хайръм.
Изведнъж на Уилсън му се стори, че някой ги наблюдава от руините горе. Огледа пътя, но през зеленината не можеше да види друго освен първите няколко реда тераси.
- Какво има? - попита Хайръм.
- Имам чувството, че ни наблюдават - отвърна Уилсън.
Хайръм се загледа в гъстите папрати, високата трева и бамбука и се намръщи.
- Това да не е начин да ми кажеш, че Вилкапампа не е тук?
Уилсън опря ръка върху стената на терасата до него.
- Наистина ли трябва да те убеждавам?
Хайръм посочи.
- Виждал съм подобни стени в Торонтой. Това определено не означава, че Вилкапампа е горе. - Той изпуфтя. - Пълзях над и под клони, през джунгли, пресякох буйни реки, нахапаха ме гадини, коленете ми са обелени, краката ми са в мехури...
- Вилкапампа е горе, Хайръм.
Великолепният черен кондор още кръжеше над планината в синьото небе, огромните му криле сякаш не помръдваха. Слънцето се спусна още мъничко и стана по-тъмно и хладно, ярката светлина, която се лееше между дърветата, сега бе блокирана от стръмния склон към билото пред тях.
На Уилсън не му оставаше друго, освен да наложи равномерно темпо нагоре по стълбите между бамбука и достигащата до кръста планинска трева. Когато излизаше на открито, ускоряваше крачка, но неизменно се принуждаваше да намали отново, щом попаднеха на поредното препятствие. Изкачваха се тераса след тераса по склона. През оредяващите дървета в цялото си великолепие се извиси внушителният връх Мачу Пикчу.
Хайръм изоставаше все повече и Уилсън непрекъснато се обръщаше да се увери, че още го следва. Най-сетне излезе отново на слънце. Нужна му бе секунда да свикне със светлината и заслонил очи от яркото слънце, той се огледа за някакви признаци на движение.
Точно отпред, от другата страна на дълбоката пропаст, се издигаше Наблюдателницата - внушителна каменна сграда без покрив и с три трапецовидни прозореца, гледащи на изток.
Най-сетне беше пристигнал.
Уилсън спря да огледа обраслите руини на Вилкапампа, лежащи пред него на билото. Закърнели дървета и бамбук покриваха града. Внушителните каменни сгради в Жилищния район бяха покрити с мъх и лишеи, от които изглеждаха кафяви и мръсни. Всичко останало бе обрасло с папрати, висока трева и лиани. Никъде другаде на света не можеше да се види растителност, оцеляла на такава височина.
Уилсън неволно се почувства като откривател - пред него се намираше процъфтяващ някога град, изгубен за векове. И въпреки изминалите години времето с нищо не можеше да намали мащабите и красотата на това необичайно място.
В средата на Наблюдателницата растеше чворесто старо дърво. Корените му бавно разместваха стените и внимателно положените ашлари започваха да се отделят един от друг.
Когато го прехвърлиха тук, Уилсън бе прескочил пропастта в тъмното, преди да продължи по Пътеката на инките към Куско. Сега погледна надолу и изпита благодарност, че не е видял колко дълбока всъщност е тя.