По тялото на Уилсън изби студена пот, когато се опита да възстанови случилото се. Беше очевидно, че черният гранитен клин е паднал неотдавна - беше смазал дърветата и храстите под себе си, които тепърва започваха да изсъхват и умират.
Хайръм се изкачи на падналия блок и също се загледа в сенките под храма.
- Не очаквах това - каза той, без да осъзнава сериозността на ситуацията.
- Лошо - загрижено рече Уилсън.
- Повърхностите са толкова гладки - каза Хайръм, загледан в полираните вътрешни стени. Погледна нагоре към белите ашлари на храма, наредени върху черната гранитна основа. - Това енаистинавпечатляващо. - Слънцето осветяваше кулата отзад и блестеше във високите прозорци. - Прав си, Уилсън, това е най-великолепната сграда, която съм виждал. По нея няма дори мъх.
Погледът му се върна към триъгълния отвор в основата.
- Какво е трябвало да има вътре? - Той се премести, за да вижда по-добре вътре. - Виж само качеството на камъка.
Уилсън се хвана отчаяно за главата.
- Не трябваше да е така.
- Какво са държали тук? - отново попита Хайръм и се обърна към Уилсън. Личеше си, че трябва да е било нещо наистина важно.
- Златен куб - отвърна Уилсън и разтвори длан, за да покаже размерите му.
- Нали каза, че нямало никакво съкровище?
- Това не е съкровище, което би поискал, Хайръм.
- Златен куб! Звучи ми доста добре! - Хайръм се плесна по бедрото, видимо въодушевен. - Знаех си, че търсиш съкровище. Знаех го от самото начало...
- Не разбираш - отвърна Уилсън. - Здравата сме загазили.
- Изглеждаш ми малко пребледнял. - Хайръм отстъпи назад, за да го огледа по-добре.
- Чакай малко да измисля какво да правим - отвърна Уилсън. Без Куба на инките времевият портал нямаше да се задейства. Бележките към мисията бяха съвсем точни - космическата нишка, която завършваше в Златния куб на бога слънце беше източникът на енергия, който позволяваше на портала на Мачу Пикчу да отвори пролука в земното магнитно поле. Без него Уилсън оставаше тук. Нямаше как да се върне у дома и мисията бе провалена.
Хайръм приближи триъгълния вход през високата до кръста му трева, като се мъчеше да види дали има нещо в сенките.
- Няма златен куб, доколкото виждам. И нишите в стените са празни.
- В тях е имало големи кристали - каза Уилсън.
Хайръм се огледа.
- Някой е отмъкнал имането.
- Без Куба на инките не мога да напусна това място - промърмори Уилсън.
- Няма ли да заминаваш? - радостно попита Хайръм. - Най-сетне добра новина.
Уилсън потърка челото си.
- Някой е проникнал във вътрешния храм и е взел най-безценния предмет в света на инките.
- Я ми кажи едно. - Хайръм го посочи. - Кубът ценен ли е или не?
- Кубът на инките може да разрушава светове - каза Уилсън.
- Стига глупости.
- Говоря сериозно, Хайръм.
Хайръм го погледна изненадано и наклони глава настрани.
- Е... който и да е взел златния куб, се е постарал да остави името си на стъпалата. Такова нещо не се вижда всеки ден.
Уилсън се втурна напред. В средното стъпало бяха издълбани две имена с тринайсетсантиметрови главни букви:
Хайръм посочи имената.
- Не мислиш, че тези Хесус и Хуан ще успеят да се обявят за откриватели на Мачу Пикчу вместо мен, нали?
- Те са последните на света, които бих искал да бъдат откриватели - с ужас рече Уилсън. - Отприщили са сила, която не могат да разберат и със сигурност са прокълнати.
- Прокълнати ли? - Хайръм отдръпна пръста си от полирания бял гранит. - Трябва да кажа, че тук наистина си е страшничко. А и мирише лошо. - Той се огледа, сякаш всеки момент щяха да ги нападнат. - Мразя миризливи места.
- На твое място не бих стоял там.
Хайръм се озърна назад към него.
- Защо?
- Защото от злото, което е било затворено тук, може да е останало нещо.
Хайръм се опули.
- Сериозно ли говориш?
Уилсън посочи горното стъпало.
- Кубът на инките е бил затворен на това място в продължение на близо петстотин години. Намирал се е точно тук. - Той посочи едва видим квадрат на стъпалото. - Напълно логично е да се приеме, че са останали следи от злото.
Хайръм се запрепъва навън, като тръскаше ръце, сякаш се опитваше да махне полепнала по пръстите си кал.