- Това вече звучи наистина плашещо. Нещо против да ида там и да свия цигара, докато измислиш какво да правим?
Уилсън клекна да прочете издълбаните в стъпалото имена.
- Нали не мислиш, че и ние сме прокълнати? - подвикна Хайръм. - Не сме взели Куба, така че и двамата сме чисти, нали?
Уилсън огледа черните гранитни основи - търсеше следи от нещо, което би могло да отвори камъка. Погледна отново надписа на стъпалото.
- Сантияна... това беше името на нещастника, разпънат на катедралата - Корсел Сантияна.
Хайръм четкаше камъка, на който се канеше да седне.
- Прав си, фамилията е същата.
- Трябва да върнем Куба на мястото му - заяви Уилсън.
Хайръм седеше на стълбите над високата трева. Беше свил цигарата си и се канеше да драсне клечка.
- От онова, което разказа за Куба, не съм сигурен, че е разумно, не мислиш ли? Поне знаем имената на онези, които са го взели.
Уилсън забеляза осем дупки от бургии, разположени на равни интервали при горния край на триъгълния вход. Отмести тревата и огледа падналия камък. По него също имаше дупки. Той вдигна зарязана дъска от евкалипт - наоколо бяха разхвърляни няколко. Дървото беше силно раздуто.
- Разбрах как са отворили. - Уилсън изчака, но не получи отговор. - Хайръм? - повика той.
Погледът му се спря върху горящия край на захвърлената цигара, лежаща на стъпалото, на което Хайръм беше седял само няколко секунди по-рано. Тънката струйка дим мързеливо се виеше нагоре в неподвижния въздух.
Разбрал веднага, че нещо не е наред, Уилсън се обърна във високата трева и се втурна към натрупаните камъни по източния край на долината. От другата страна имаше дълбока пропаст към джунглата долу, а след това още триста метра до реката.
- Знам, че е при вас! - извика той с всички сили. - Този човек играе важна роля в съдбата на Вилкапампа!
Секундите се изнизваха, но единственото, което чуваше, беше собственото му учестено дишане.
Усети, че зад него има някого; свали шапката си и се обърна... но нямаше никого! Не знаеше дали да бяга, или да остане на място. Не беше сигурен какво става.
Чу ясно свистене във въздуха, обърна се и видя, че огромният черен кондор се спуска към него, разперил ноктите си! Хвърли се зад подпорната стена и птицата прелетя точно над него, а неподвижните ѝ криле разцепиха въздуха, докато кацаше на гранитния камък, който доскоро беше скривал Златния куб на бога слънце.
Уилсън предпазливо надигна глава над тревата.
Гигантският кондор гледаше право в него със съсредоточените си черни очи и разперени криле. Птицата нададе силен крясък - продължителен звук, който накара Уилсън да запуши ушите си. После сви великолепните си черни криле и остана да стои напълно неподвижно.
- Ама че дивотия - промърмори Уилсън.
Женски глас внезапно наруши тишината.
- Опрели сме нож в гърлото на приятеля ти! Или ще се предадеш, или ще му отрежем главата! - Уилсън никога досега не беше чувал по-агресивен тон.
В горната част на Храма на слънцето се появи впечатляваща амазонка с боядисани в зелено лице и кожа. Вървеше уверено по външния край на безупречно положените ашлари. В дясната си ръка държеше къс лък. Намираше се на петнайсет метра над него и слънцето светеше в гърба ѝ, но въпреки това Уилсън я разпозна веднага.
- Няма да го наранявате - извика той. - Приятелят ми е важен за това място, макар че още не разбирате защо.
- Аз ще реша дали ще живее, или ще умре - отвърна амазонката.
- Можех да убия теб и воините ти при Моста на кондора - извика Уилсън. - Съветвам те да не го забравяш.
- За Девиците на слънцето е чест да умрат в защита на Вилкапампа - гордо рече тя. - Не очаквай милост в замяна!
Уилсън хвърли поглед към вътрешния храм.
- Провалили сте се в защитата на Вилкапампа и само ще влошите положението, ако действате прибързано.
- Не би трябвало да си тук, Уилсън Даулинг. Ролята на народа ми е да защитава свещения град на всяка цена. Ти си натрапник!
Нямаше време да мисли откъде знае името му.
- Някой е влязъл във вътрешния храм,преди да пристигнем - каза той.
Амазонката кимна.
- Така е. И единствената причина все още да дишаш е, защото Aпy изпрати кондора в твоя защита.
Голямата птица все така стоеше на масивния гранитен клин и остреше клюна си в камъка, лъскавите ѝ черни пера блестяха в мъгливата следобедна светлина.
- Кубът на инките у вас ли е? - извика Уилсън.
Амазонката стоеше неподвижно. Лицето ѝ беше в сянка и бе трудно да види изражението й.
- Кубът на инките е изгубен - най-сетне отвърна тя.