Акла излезе навън и вдиша дълбоко чистия въздух.
- Той не само има силата и бързината на пума, но и изглежда, че поддържа връзка с подземния свят. Този мъж е или силен съюзник, или опасен противник. - Тя погледна към планините на изток. - Трябва да потърсим напътствия от Дървото. - Обърна се към Ореле и Илна. - Ще отведете Бингам в Наблюдателницата и ще го оставите там вързан и със запушена уста.
- По-добре да го вземем с нас - заяви Сонтане.
- Няма да можем да се движим бързо - отвърна Акла.
- Тогава да го убием - каза Сонтане и разсече въздуха с ръка.
Акла поклати глава.
- Чухте какво каза Уилсън Даулинг. Беше загрижен за сигурността на Хайръм Бингам. Смята, че съдбата на кльощавия е свързана с това място.
- И въпреки това трябва да го убием.
- Ако Хайръм Бингам е жив, Уилсън Даулинг ще бъде принуден да се грижи за него, както правеше през изминалите три дни. Това ще го забави и няма да може да се движи бързо като нас, ако реши да ни последва.
- Тогава да го раним, ако това е стратегията ти. Може би в крака. Нещо, което ще се излекува.
- Не бива да пострада - каза Акла. - Това е заповед.
- Не съм съгласна с тактиката ти - възрази Сонтане. - Избра да изчакаш, когато можехме да ударим мъжа, който проникна във Вилкапампа. Един, който ще разкаже на стотици други.
- Ако нараним Хайръм Бингам, Уилсън Даулинг със сигурност ще ни последва, за да си отмъсти. Видяхте на какво е способен. В крайна сметка Мамаконите ще решат дали съм взела вярно решение или не. До Питкос има един ден път. Ако се движим бързо, може да стигнем там утре по това време. Реките са придошли и дъждовете рано или късно ще се завърнат. - Акла се обърна и погледна небето на запад. - Ореле, Илна, отведете Хайръм Бингам в Наблюдателницата. - Тя спокойно вдигна шапката на Уилсън, сгъна я на две и я пъхна под нагръдника си. - Ще се срещнем на Пътеката на инките.
Акла хвърли последен поглед към вътрешния храм и по гърба ѝ пробягаха тръпки. Това място бе зло и тя се радваше, че се маха от него.
- Хайде, Сонтане.
Акла се затича сред храсталаците и по планинската стена нагоре по неравните стъпала към Пътеката на инките. Намерението ѝ бе да пришпорва партньорката си, докато не падне от изтощение на земята. Акла беше трибунът и нямаше да допусне някой да оспорва решенията ѝ.
37.
Андите, Перу
Цитаделата Мачу Пикчу
21:24ч.
19 януари 1908 г.
Нощното небе беше толкова тъмно, че сиянието на Млечния път създаваше бяла ивица, която се простираше от хоризонт до хоризонт. На юг ярко примигваха звездите, образуващи характерното очертание на Южния кръст и други по-големи съзвездия по небесния свод. Кентавър беше голямото съзвездие на юг. На север се виждаше Кораб, корабът „Арго“ на Язон и аргонавтите. Паун и Златна рибка бяха на запад. Най-впечатляващата звезда беше всъщност планетата Венера, четири пъти по-ярка от всички други небесни тела.
Макар че намаляващата луна щеше да изгрее след няколко часа, имаше достатъчно светлина, за да вижда добре. Реши да стигне до Храма на слънцето от изток, по почти отвесната скала, от която бе скочил. Изкачването беше толкова трудно, че реши, че амазонките няма да очакват да доближи цитаделата от тази посока, ако изобщо се върне.
Приземяването на Уилсън в джунглата беше тежко. Беше пробил гъстите корони на дърветата и за щастие се оплете в лианите в балдахина. Те се увиха около краката и ръцете му и го завъртяха като дервиш, което до голяма степен намали последния сблъсък с останките на някакви стари постройки на инките. При полета през короните една дебела лиана се уви около гърлото му като примка на бесило. Лежащ на земята, с пребито от падането тяло, той беше принуден да призове невероятната си сила, за да се освободи от лианата, иначе със сигурност щеше да бъде удушен. Още преди да се изправи, трябваше да се излекува.
Оттогава претърсваше джунглата за храна и правеше всичко възможно да възстанови енергията си. Командата за изцеление стопяваше голяма част от резервите му и трябваше да яде всякакви ларви и диви плодове, за да не остане без сили.
Намери опора на отвесната скала и се протегна нагоре като паяк, търсейки следваща опора. Катеренето беше бързо и за по-малко от минута щеше да стигне до поддържащата стена, отбелязваща горния периметър на източната част на билото. От тъмнината под него боботенето на Урубамба отекваше в долината. Трудно би чул евентуална атака, но си каза, че може да вижда по-добре от всеки друг на тази слаба светлина и се надяваше това да му е достатъчно да запази предимството си.