Наистина ли беше видял Хелена Каприарти да стои в недрата на Храма на слънцето? Можеше да е трик на ума му, манифестация на мислите, усилена от Куба на инките, но колкото повече се вглеждаше в чувствата си, толкова повече се убеждаваше, че наистина е била тя. Гласът ѝ, страхът и страстта в очите ѝ, начинът, по който настояваше да бяга.
„Трябва да е тя“ - помисли си той.
Почти не забелязваше, че мускулите му горят, докато се катереше бързо по отвесната каменна стена. Хайръм със сигурност бе заловен и Уилсън се молеше съдбата му да бъде такава, че да го предпази от беди.
Изкатери се тихомълком по подпорната стената като гущер, долепен до камъните и с много бавни движения. Много внимаваше тежестта му да не падне върху суха клонка или нещо друго, което може да вдигне шум, доловим над постоянното бучене на реката. Характерният силует на Храма на слънцето отново се извиси над него. Уилсън огледа прозорците и високите части на каменните руини по терасите, после насочи вниманието си към горите, които пълзяха по терасирания склон на юг. Спря за няколко секунди, за да се увери, че всичко е напълно неподвижно. Отново си напомни, че може да вижда много по-добре от всеки друг, което означаваше, че ще успее да забележи заплахата, преди тя да види него.
Приближи вътрешния храм през високата трева и внимателно заобиколи огромния гранитен клин, който беше блокирал входа. Докато се взираше във вътрешността на каменната структура, сърцето му заби по-силно от обичайното.
- Хелена - прошепна той. Но отговор не последва.
Отново започна да се пита дали видението му е било истинско или не. Изпълни се с трепет, докато се чудеше дали е взел правилното решение, като избяга от Акла. Отстъпи назад и се загледа към високите стени на Храма на слънцето под ярките звезди в небето.
Внезапно в мрака на вътрешния храм се появи млечнобяло петно с размерите на орех, което се рееше във въздуха. Трудно бе да се фокусира върху малката топка, докато се движеше насам-натам. С всеки момент тя растеше и се издължаваше, докато не се оформи човешко тяло, носещо се малко над земята. Светлината продължи да се засилва, докато накрая Хелена се появи пред него като с магия. Стоеше в тъмното, сложила длан на бялото гранитно стъпало, където се бе намирал Кубът на инките.
- Когато казах бягай, нямах предвид да скачаш от скалата в джунглата! - Хелена бе очевидно раздразнена. - Тревожех се, че си се пребил.
- И на мен ми е прнятно да те видя - отвърна Уилсън.
- Посочих натам. Трябваше да тръгнеш натам.
- Скачането ми се видя най-добрата възможност.
- Един ден няма да успееш да се изцелиш, Уилсън, и всичко ще приключи. Трябва да си по-внимателен.
- Тревожех се дали не си плод на въображението ми - отвърна Уилсън. - Но съдейки по реакцията, явно си истинска.
Дълбоко в себе си беше много щастлив, че я вижда.
Хелена въздъхна.
- Преследвам сънища с теб вече повече от два месеца. Имах видение за това място. - Тя се огледа предпазливо. - Видях нещо в този храм и някак разбрах, че то ще ме доведе до теб.
- Знаеш ли къде е Хайръм Бингам? Онзи кльощавият? — попита Уилсън.
Хелена посочи зад себе си.
- Жените воини понесоха тялото му към билото. Знам кой е Хайръм. Беше или мъртъв, или в безсъзнание, когато го помъкнаха натам. След като скочи, жените воини известно време спориха какво да правят. Мисля, че разговаряха на кечуа. Щях да ги последвам, но изгубих връзка. - Хелена замълча за момент. - Преследват те въоръжени жени воини, Уилсън. Ще престанеш ли някога да се забъркваш в неприятности?
- Те са амазонки и аз съм изненадан не по-малко от теб.
- Сигурна съм, че са напуснали града по Пътеката на инките. Тялото на Хайръм определено е горе, в Наблюдателницата.
- Изчакай, докато се върна - каза Уилсън.
- Идвам с теб - отвърна Хелена. - Не се стряскай, ако усетиш някакво присъствие до себе си, аз съм. Поради някаква причина можеш да ме виждаш само ако докосвам този камък, но аз мога да виждам и чувам всичко, когато си на не повече от десетина стъпки от мен. Ако се отдалечиш, губя първо звука, а после и образа.
- Сега в бъдещето ли си? - попита Уилсън.
Хелена кимна.
- Остави ме преди малко повече от година. В момента се намирам в Мачу Пикчу, сред руините. Предполагам, че когато и двамата сме на едно и също място в подходящия момент, в съзнанието ми влизат припокриващи се образи. Мога да виждам настоящето и миналото едно до друго.