Уилсън протегна ръка. Хелена изглеждаше толкова истинска, сякаш беше физически пред него, но когато се опита да я докосне, ръката му мина през нея. Тя също протегна ръка да го докосне, със същия резултат.
- Защо се случва това? - попита.
Уилсън посочи белите гранитни стъпала.
- Заради предмета, който е стоял точно там, където е дланта ти.
- Кубът на инките - рече Хелена. - Чух разговорите ви с Хайръм и жената воин.
- Със сигурност енергията на Куба поддържа тази връзка между нас. - Той пристъпи към нея. - Помниш ли как ти разказах за образуването на вселената милисекунда след Големия взрив, когато са се появили всички неща? Как цялата вселена се изпълнила с мрежа от мощни тръби от енергия, наречени космически струни? Как именно струните позволяват съществуването на измерението време?
- Помня всичко, което ми каза - отвърна тя.
- Една от тези космически струни свършва в предмета, известен като Куба на инките. Според легендата първият инка, Манко Капак, се появил от водите на езерото Титикака със Златен жезъл. Жена му Мама Окло пък носела Златен куб. И двата предмета били крайна точка на една космическа струна. Когато Златният жезъл бил неочаквано унищожен, Кубът на инките станал всемогъщ. Започнал да обладава душите на хората. Според предсказанието Кубът на инките трябвало да бъде скрит завинаги, в противен случай щял да погълне човечеството, каквото и да означава това. В средата на петнайсети век владетелят Пачакути построил тази крепост в най-негостоприемните планини на Южна Америка. И Кубът на инките бил затворен в този каменен затвор, пазен от енергийни кристали. Докато тези двама мъже - Уилсън посочи издълбания в средното стъпало надпис, - не го освободили в нищо неподозиращия свят.
- Знаеш ли къде е Кубът?
- Предполагам, че в Куско. Или поне е бил там. Разпънали са на кръст един човек и са го провесили на стената на Ла Катедрал, голямата църква на централния площад.
- Разпятието - рече Хелена. - Знам за него.
- Не е част от историята, която аз изучавах - отвърна Уилсън.
- Научих от един пътник във влака за насам. Тогава и аз чух за първи път. Няма го в нито една книга.
Уилсън посочи надписа на средното стъпало.
- Разпнатият човек е брат на Хуан Сантияна, който е взел Куба на инките. В бъдещето, от което идвам, разпъването изобщо не се е случвало. И структурата, в която стоиш, никога не е била отваряна.
- Според книгата на Хайръм Бингам мястото е точно такова - каза Хелена. - Но в текста му не се споменава за разпятие.
- Имаш книгата на Хайръм ли?
- Четох я, докато те чаках да се появиш.
Уилсън потърка брадичката си.
- Виждаш ли надписа и в бъдещето?
Хелена присви очи.
- Надписът не се е променил. Но огромният камък зад теб вече го няма. Също дърветата и бамбука. Всичко е разчистено и каменните сгради са реконструирани. Ей там има нова стена - посочи тя.
- Хайръм споменава ли ме в книгата си?
Хелена поклати глава.
- На коя дата открива Мачу Пикчу?
- На двайсет и четвърти юли хиляда деветстотин и единайсета. Повече от три години от времето, в което се намираш в момента.
- Имаме си работа с променена история - замислено рече Уилсън. - А споменава ли за амазонките?
Хелена отново поклати глава.
- Нито дума.
- Жените воини са защитниците на Вилкапампа - рече Уилсън. - Потомки на първоначалните Девици на слънцето.
- Опитваха се да те убият - каза Хелена. - Бях сред руините и ги гледах. Стрелите им са отровни, видях как мажат върховете. - Тя разпери палеца и показалеца на едната си ръка. - В един момент бях на такова разстояние от тях. Ако беше останал на място, сега щеше да си мъртъв.
- Ами жената, която стоеше горе на сградата? Онази Акла?
- Доближих я едва след като скочи. Беше ядосана на другите, в това съм сигурна. Сигурно защото не успяха да те убият.
Уилсън си представи силното лице на Акла.
- Искаше да се срещна с Мамаконите, оракулите на Девиците на слънцето, на някакво място на име Питкос.
Хелена изглеждаше разстроена.
- Казвам ти, онези жени искаха да те убият! Изобщо не се съмнявам.
- Те разполагат с информация, която ми е нужна - отвърна Уилсън. - Акла каза, че Кубът на инките щял да стане по-силен с течение на времето и аз ѝ вярвам. - Той прокара пръсти през кестенявата си коса. На хоризонта проблесна светкавица. - Но не съм сигурен как да следвам дирята им.
- Ако ги подгониш през планините, няма да мога да дойда с теб - каза Хелена. - Няма да смогна.