- Това е цената, която ще трябва да платим - рече Уилсън.
- Не бива да тръгваш след амазонките.
- Те са най-добрата ми възможност. Трябва да стигна до Питкос и да науча какво знаят. - Уилсън сложи ръце на кръста си. - Трябва да разбереш, Хелена. Без Куба на инките съм затворен тук. Кубът захранва прехвърлящия портал.
- Значи си заседнал тук?
- Точно така. Трябва да намеря Куба на инките.
- Аз знам пътя до Питкос - отговори Хелена.
- Откъде?
- Пише го в книгата на Бингам. Намира се на запад, където река Тинкочака се влива в Урубамба. Има планина на име Амарупата. Крепостта се намира на върха ѝ. Надморската височина е по-голяма, отколкото тук, и е заобиколена отвсякъде с отвесни скали. Има само един път до нея, от запад.
- Благодаря, Хелена.
- Нали си даваш сметка, че ако дръпна ръката си от камъка, няма да можем да общуваме повече? Това може да е последният път, когато се виждаме.
Уилсън постави длан на същото място, което докосваше Хелена.
- Трябва да намеря Куба, ако искам да се махна оттук.
- Защо не дойде да ме вземеш? - неочаквано попита Хелена.
- Никога не съм обещавал, че ще се върна. Дори не осъзнавах, че бих могъл.
- Никога не си казвал, но знаеше, че се надявах.
- Не знам какво да кажа.
Уилсън усети топлината от гранитното стъпало, която се излъчваше през върховете на пръстите му, и отдръпна ръката си. Усещането бе странно, сякаш го бе ударил слаб ток. Определено имаше някаква остатъчна енергия от Куба.
- Трябва да ти кажа нещо - с разтревожено изражение каза Хелена. - Може би то е причината за всичко това. По пътя насам един мъж на име дон Ерависто извади оръжие и се опита да ме убие. - Преди Уилсън да успее да реагира, Хелена му даде знак да я остави да довърши. - Той ми разказа за разпятието в Куско. Каза, че моята смърт е единственият начин да си отмъсти за убийството на неговото семейство преди повече от век.
- Кой е убил семейството му? - попита Уилсън.
- Ти - отвърна тя.
- Невъзможно.
- Дон Ерависто знаеше всичко, Уилсън. Предсказа, че ще установя контакт с теб. Знаеше, че си бил тук в миналото с Хайръм Бингам. Каза, че ще ти помогна с информация, което и правя. Според него ти ще убиеш близките на честен мъж, докато спят в леглата си - жената на Лучо Гонсалес и двете му малки деца, като оставиш живо само най-голямото момче, което ще бъде свидетел на ужасното деяние. Каза, че си извършил невъобразими неща, че си ги изнасилил и си се гаврил с тях.
Уилсън бе зашеметен от чутото.
- Това е нелепо.
- Знам, Уилсън. Но дон Ерависто твърдо вярва, че ти си убиецът и аз съм ти съучастничка. Вярва достатъчно, за да се опита да ме убие. Трябваше да ти го кажа, за да можеш да се защитиш.
- Никога не съм чувал за Лучо Гонсалес - каза Уилсън.
- Той е капитан от перуанската армия в Куско.
- Защо ми е да убивам семейството му?
- Кубът на инките докарва хората до безумие, Уилсън. Възможно е това да е причината. Трябва да внимаваш, когато си близко до него. Ако наистина може да обладава душите на хората, сигурно няма да си в състояние да контролираш какво ще се случи.
На Уилсън му призля.
- Не е много утешително някой да ти каже, че ще убиеш и ще се гавриш с невинна жена и децата ѝ.
- Трябва да останеш съсредоточен - строго рече тя.
- Ако съм близо до Куба на инките, сигурно ще можем да общуваме.
Хелена погледна каменното стъпало, на което се е намирал Кубът.
- Това може да ни помогне, когато настъпи времето. Трябва да се уговорим да се срещнем - рече тя. - На място, на което знаеш, че ще бъдеш. Някъде в Куско. Някъде на открито, където лесно мога да те видя.
- Историята е излязла от равновесието си - каза Уилсън. - И освобождаването на Куба е причина световете ни да се преплетат отново. Трябва да внимаваш, Хелена. Ако ролята ти е да ми помогнеш, ти също може би си все още в опасност.
38.
Куско, Перу
Манастирът
00:35 ч.
19 януари 1908 г.
Подкованите подметки на епископ Франсиско чаткаха отчетливо, докато слизаше по каменното стълбище към подземието. В едната си ръка той държеше месингов ключ, а в другата носеше богато украсен ветроупорен фенер от чисто сребро с дълга дръжка и четири огледални стени. Жалкото оранжево пламъче осветяваше покритите с мъх стени и локвите вода по пода на местата, където дъждът се беше просмукал през малките пукнатини в зидарията.
Когато стигна до поредната тежка врата, той вдигна същия ключ, внимателно го пъхна в ключалката и завъртя. Сърцето му се разтуптя само от прещракването на ключалката. Отвори вратата и острата воня на урина и изпражнения изпълни ноздрите му. От миризмата му се прииска да се върне обратно, но знаеше, че така само ще си причини повече болка.