Вдигна фенера и впери поглед в студения мрак към голата женска фигура, окована на отсрещната стена, увиснала на китките си. Беше се извърнала от него, тялото ѝ бе насинено и окървавено. Епископ Франсиско мълчаливо затвори вратата и заключи.
- Тази жена се нуждае от грижи, за да оцелее - каза той на мрака. Не искаше да навлиза повече в тъмницата и се надяваше, че няма да е нужно, макар да бе малко вероятно. - Не е яла повече от седмица, велики господарю. Трябва да се грижим за нея или със сигурност ще умре.
- Ще вземеш Христовия кръст и ще го използваш върху нея - отвърна дълбокият глас.
Епископът плувна в пот. Искаше да моли за милост както за жената, така и за себе си, но знаеше, че ще бъде безсмислено. Духът на Писаро жадуваше болката и унижението на другите. Всяка проява на слабост само засилваше жаждата му и последствията можеха да бъдат още по-лоши.
Епископ Франсиско внимателно остави фенера на каменния под, измъкна бродирана кърпичка от джоба си и избърса потта по лицето и ръцете си. Бавно и с неохота извади голям кръст от вътрешния джоб на алената си роба. Би направил всичко да забави нещата, но знаеше, че това ще е само временна отсрочка на ужаса, който скоро щеше да го погълне. Като стъпваше бавно през засъхналата кръв и урина, той приближи голата жена със сребърния кръст в ръка. Призляваше му при мисълта, че такъв свят предмет може да се използва за причиняване на толкова много болка. Ръбовете бяха остри и със сигурност щяха да пронижат кожата.
- Тази жена ще се отрече от езическите си вярвания - продължи Писаро. - Няма да спреш, докато не прослави Исус Христос, истинския спасител на душите. Тя може да бъде спасена единствено чрез Него. Единствено по Негова милост душата ѝ ще може да се възнесе в рая.
Епископ Франсиско се наведе към жената. Треперещият му глас беше тих като шепот.
- Трябва да се отречеш от вярванията си, дете мое. Трябва да приемеш единствения истински Бог, Исус Христос. Това е единственият ти път към свободата и спасението. - Той прокара върха на кръста по гърба ѝ надолу към насинения ѝ задник. - Трябва да кажеш „Слава на Исус“.
Жената дори не трепна - просто си висеше на железните окови.
- Трябва да кажеш „Слава на Исус“ - прошепна отново той. - Само така можеш да се отървеш от мъченията, които ще те сполетят.
Епископ Франсиско искаше да плаче, но знаеше, че вече не са му останали сълзи. През цялото време усещаше как духът на Писаро изпълва студения въздух около него, как се наслаждава на момента и жадува за сблъсък на воли и невероятната болка, която ще дойде с него.
Плю върху среброто, за да навлажни метала, и започна да боде с дългия край голата плът на жената в опит да предизвика реакция. Такава обаче нямаше. Движенията му станаха по-жестоки, докато накрая направо я налагаше отново и отново с кръста. Но жената просто висеше за оковите си и не помръдваше.
Сграбчи я за косата и дръпна насиненото ѝ лице от стената. Онова, което видя, го изпълни с ужас и тъга, но реакцията му беше тъкмо обратната. Очите ѝ бяха отворени, но в тях нямаше живот. Коженият ремък, напъхан в устата ѝ, бе напоен с кръв, която се стичаше надолу по почернялата ѝ брадичка. Кръвта беше толкова много, че бе покрила цялото ѝ голо тяло и бе текла надолу по краката ѝ.
Пусна я и главата на жената се удари в твърдата стена. Епископ Франсиско развърза ремъка и го махна, при което късчета осакатена плът паднаха с плясък на пода. Беше прехапала езика си, за да избяга от ада, в който живееше. Кръвта беше напълнила белите ѝ дробове и я бе задушила.
- Не биваше да ѝ казваш, че Корсел Сантияна е разпнат, велики господарю. Той бе причината да живее, казах ти. Откакто разбра, че е мъртъв, волята ѝ за живот угасна.
- Това беше най-великият момент от всички!- отвърна ликуващо Писаро. -Тогава тя научи присъдата на Всемогъщия Господ. Най-сетне осъзна, че няма измъкване за езичници като нея. Сега ще гори в огньовете на ада цяла вечност, в ръцете на Луцифер. Няма да отиде в рая като Корсел. Той беше пречистен на кръста и ще живее вечно до Бог.
Епископ Франсиско погледна в мъртвите очи на Виване. Трудно можеше да се повярва, че някога е била прекрасна, здрава млада жена, воин от Девиците на слънцето, потомка на древните инки. Съдейки по изкривеното ѝ лице, смъртта ѝ е била ужасна, но въпреки това той много ѝ завиждаше. Тя беше успяла да се измъкне от безумието на адския свят, създаден от Писаро. Стига да можеше да намери начин да избяга и той, епископ Франсиско със сигурност щеше да се възползва от него, независимо от цената и болката.