- Освободи я - нареди гласът.
Епископ Франсиско издърпа тежкия щифт от оковата и лявата ръка на Виване се отпусна. Махането на втория щифт беше по-трудно, тъй като цялата ѝ тежест беше върху оковата, но той стъпи здраво и успя да изкопчи от себе си достатъчно сили, за да го махне, оставяйки голото тяло да падне в мръсната тиня на пода.
- Ще я обърнеш по гръб - заяви Писаро.
- Моля те, велики господарю, горкото дете е мъртво. Вече не може да ѝ бъде причинена никаква болка.
- Тя ми се опълчи! Избра ада пред рая!
Гласът на Писаро беше толкова силен, че на епископ Франсиско му се прииска да моли за милост, но не смееше, за да не си навлече още по-голямо наказание.
- Ще я обърнеш по гръб!- още по-силно изрева гласът.
Ужасната болка, която причиняваше гласът на Писаро, накара епископ Франсиско да се превие, стиснал главата си с ръце. Той изскимтя, но не беше сигурен защо - така или иначе нямаше кой да го чуе.
- Ще направя както заповядаш - рече той и трепна от отвращение. - Ще направя както заповядаш.
Епископ Франсиско захвърли робата си и остана само по алените обувки и епископската си шапка. Самият той беше кожа и кости, застанал над трупа на прекрасната някога жена.
Насред мъченията си искаше да се помоли на собствения си Бог да го спаси от този удар, но вече не знаеше на кой Бог да се моли. Започваше дори да се съмнява, че съществува истински Бог - ако съществуваше, той не би допуснал подобно деяние от негово име.
- Бог е милостив, Бог е велик - каза си той с напразната надежда, че молитвите му ще бъдат приети.
„Къде е човекът, който може да ме спаси от този ужас?“ - запита се той.
Имаше само една надежда, в която да се вкопчи - мъжът на име Уилсън Даулинг. Неуловимият чужденец изпълваше със страх Писаро, нищо друго не можеше да го направи. Великият господар бе признал, че не може да види в душата на Даулинг, както вижда в душите на всички други. Човек с толкова тъмна душа беше човек, който би могъл да спре злото, пълзящо в този момент в тялото на епископа. Уилсън Даулинг със сигурност идваше към Куско - Писаро бе наредил да се разположат войници, които да пазят подстъпите към града.
„Той е единствената ми надежда за спасение“ - осъзна епископ Франсиско. Отпусна се на колене в кръвта и мръсотията на пода. Усещайки как лудостта най-сетне ще надделее над разума му, той с неохота постави ръце върху ледената кожа на Виване. Искаше животът му да приключи в този момент и би дал собствената си душа, само и само да бъде освободен от ада, в който живееше.
- Трябва да ме убиеш, Уилсън Даулинг - каза си той. - Всичките ми молитви ще бъдат чути, ако ме поразиш с един-единствен удар.
Нямаше друга надежда в живота си, само абстрактните видения за човек, с когото никога не се бе срещал - човек, чиято душа е черна като нощта.
39.
Андите, Перу
Планината Амарупата
20:05 ч.
21 януари 1908 г.
Отново валеше силно. Уилсън стоеше в подножието на Амарупата, загледан към отвесните скали, които се губеха нагоре в бурния мрак. Опитваше се да реши дали да пробва да се изкатери на един километър по трудната стена, която не можеше дори да види. Другата му възможност бе да опита да стигне до Питкос от запад по каменната пътека, която беше много по-лесна, но вероятно се охраняваше. Постави ръка на гранитната стена и усети тежестта на водата, която се стичаше по нея. Беше съмнително, че ще може да се задържи на такава хлъзгава повърхност.
След като напусна Мачу Пикчу, Уилсън заведе Хайръм при отец Маркос в скромното сиропиталище „Богородица милостива“ на бреговете на бушуващата Урубамба. Трябваше им почти цял ден да изминат краткото разстояние през хребета до тясната пътека, която се спускаше на зигзаг по коварните склонове към реката.
Отец Маркос ги прие радушно и им даде първата топла храна, която Уилсън и Хайръм бяха яли от близо пет дни - голяма купа свинско с картофи. За огромно облекчение на Хайръм, отецът имаше бутилка уиски и достатъчно тютюн, така че можеше да успокои разклатените нерви на американеца с питие и повече цигари, отколкото можеше да изпуши. Сиропиталището се ръководеше от три испански монахини, които се грижеха за около четиресет деца с метиска кръв на възраст от две до шестнайсет години. Почти всички бяха изоставени, но предпочитаха да вярват, че родителите им са загинали в планините. Уилсън беше толкова благодарен за гостоприемството на отец Маркос, че му даде три монети от чисто злато, за да му помогне за църквата. След това даде на свещеника четвърта монета и го помоли да уреди водач, който да отведе Хайръм до Куско колкото се може по-скоро.