Отец Маркос отказа парите, но Уилсън знаеше, че причина за отказа е гордостта му, а не нуждите на сиропиталището. Накрая Уилсън настоя отеца да вземе парите в името на Всемогъщия Бог.
- Познавам един планински водач на име Омпета, който минава от време на време по този път - каза отец Маркос. Дребният кльощав свещеник беше облечен в просто кафяво расо и носеше дървен кръст на врата си. Изглеждаше на петдесет и няколко и имаше кожа с цвят на шоколад и широк нос и лице, издаващи индианския му произход. Сиропиталището му бе чисто и подредено и децата, изглежда, го обожаваха. - Омпета ни носи продоволствия и дрехи от Куско - продължи отец Маркос с усмивка, която показа потъмнели от тютюна зъби. - Когато се върне, ще му кажа да заведе приятеля ви у дома. Добър човек е, макар да не изповядва нашата вяра. Той е връзката ни с външния свят и всеки ден се молим да се завърне жив и здрав, независимо какви богове почита.
Сестрите около него кимнаха.
- Винаги се радваме да го видим - каза сестра Маргарита.
- Носи ни вестници, когато може - добави сестра Даниела.
Откакто напусна сиропиталището, Уилсън се бе придвижвал много бързо. Имаше време, когато копнееше за компанията на други, но то отдавна бе отминало. Ролята му като Надзирател и идващият с нея опит се бяха заели да елиминират простото му желание за близост. Беше се настроил да стане самотник - така беше най-лесно да оцелее на местата, на които се бе озовавал, както емоционално, така и физически.
Погледна отново към отвесната гранитна стена, извисяваща се нагоре в проливния дъжд. Дори той не бе достатъчно храбър да опита толкова коварно катерене. Единственият му избор бе да заобиколи хребета и да приближи Питкос от западната страна на Амарупата, както бе споменала Хелена.
Ослепителна светкавица озари небето и го накара да стисне клепачи от болка. Чувствителните му очи вършеха отлична работа в тъмното, но шокът от ярката светлина всеки път го зашеметяваше и го караше да замръзне. Отвори очи и се наложи да изчака известно време, докато светът отново се фокусира.
Пътят пред него бе осеян с големи канари и шисти, очевидно откъртили се от скалите през хилядолетията. Придвижването по камъните беше много по-лесно, отколкото през гъстата джунгла, и Уилсън затича напред, прескачайки от скала на скала.
През цялото време си мислеше за Хелена. Искаше му се да може да се върне в момента, когато тя изчезна в мрака, докоснала с ръка бялото гранитно стъпало. Ако можеше, щеше да ѝ каже колко много означаваше за него да я види отново, но годините на раздяла бяха взели своето и той не можеше да изпитва дълбоки чувства, колкото и да се опитваше.
Срещата им го беше сварила напълно неподготвен и в резултат не успя да каже какво изпитва в действителност. Едва сега, след цели два дни, започваше да си дава сметка за чувствата си. През годините се бе утешавал, че нещата никога не са същите, когато се опиташ да съживиш миналото. Бяха изминали осем дълги години, откакто я беше видял за последен път, цял живот в толкова много отношения, но пък за нея бе изтекла само година.
Нямаше съмнение, че появата на Хелена беше светъл лъч в мрака. Начинът, по който русата ѝ коса падаше върху очите ѝ, беше великолепен, също като класическата усмивка и мелодията на гласа ѝ. Едва сега Уилсън започваше истински да оценява възможността, която му бе дадена. Беше невъзможно да каже дали ще я види отново, но се надяваше, че във връзката им има нещо повече от нейното предупреждение. Той знаеше, че тя има същата биологична способност като неговата да пътува във времето - личеше си в изумителните ѝ сини очи. Искаше му се да ѝ разкрие, че притежава същите качества, но какъв беше смисълът? Нямаше полза да знае, че генетичната ѝ структура е една на десет милиарда и че може да бъде прехвърлена по космическа нишка. Малко вероятно бе да ѝ се отвори възможност да пътува през четвъртото измерение. Най-добре беше някои неща да си останат тайна, реши Уилсън. За нея беше по-добре, че не знае.
Пътеката свърши и не му остана друг избор, освен да скочи от един голям плосък камък в гъстата джунгла. Дъждът се сипеше през дърветата, докато той продължи през гъстите листа, оплескан в кал до раменете.