- Горкият нещастник - промърмори под нос Уилсън.
Изглеждаше малко вероятно Корсел Сантияна да е убиецът на монсеньор Пера. По ръцете му нямаше порязвания, само ожулвания по китките и глезените от въжето или оковите. Под ноктите му не се виждаше кръв или мръсотия, това бе очевидно дори от разстояние. Синините по недохраненото му тяло бяха стари, съдейки по цвета и начина, по който бяха започнали да избледняват. Корсел беше пребит лошо, всъщност изглеждаше така, сякаш е бил пребиван седмици наред. Но въпреки това нямаше драскотини или порязвания по лицето и врата си. Ако беше атакувал с нож свещеника в пристъп на безумие, както се твърдеше, със сигурност щеше да се нарани.
Защо бяха убили невинен човек, запита се Уилсън.
Крачеше енергично в дъжда, като на всеки няколко секунди се оглеждаше през рамо да види дали не го следят. От пристигането му в Куско слепоочията го боляха и се чувстваше леко изтощен, несъмнено поради бързата смяна на надморската височина. Беше нужно малко време да свикне с недостига на кислород тук, но той знаеше, че усещането ще отслабне през следващите няколко дни, когато се аклиматизира.
През цялото време си мислеше за тълпата и нечистия ѝ интерес към разпнатото тяло. Реакцията на хората беше някак неестествена, сякаш нещо или някой бе обладал тълпата и я караше да реагира по този начин. Уилсън знаеше, че звучи нелепо, но това бе единственото обяснение на странното поведение, за което можеше да се сети. Едно беше сигурно - ако историческите събития са така коренно различни от онези, които бе очаквал, имаше вероятност положението да се влоши още повече. Историята често висеше на тънка нишка и Уилсън знаеше, че всяка намеса от негова страна би могла да направи нещата още по-лоши. Трябваше много да внимава да не остави повече следи в събитията, отколкото беше абсолютно необходимо.
Представи си лешниковите очи, които го бяха изучавали изпод черната качулка на пончото. Определено бяха очи на жена, която го наблюдаваше по начин, в който имаше нещо повече от чисто любопитство. Уилсън бе усетил присъствието ѝ. Не беше сигурен как бе възможно това. С лекота я откри сред изкривените гневни лица миг преди тя да изчезне от поглед като гмурнала се под водата змия - още един знак, че има някакъв мотив да се държи по този начин. Обстоятелствата оставяха само една възможност пред Уилсън - трябваше час по-скоро да намери Хайръм Бингам.
„Парк де ла Мадре“ беше приятен малък площад непосредствено до Нуева Алта. Имаше същия дизайн като Пласа де Армас - правоъгълен, но много по-малък, със страни едва осемдесет и шейсет крачки. По трите страни на площада имаше петнайсетина варосани двуетажни сгради с теракотени покриви. Всяка имаше малък двор към улицата и тесен балкон на горния етаж. Докато гледаше постройките, Уилсън си помисли, че с лекота би объркал това място с някое испанско селце сред хълмовете около Севиля.
„Парк де ла Мадре“ не беше далеч от катедралата, но въпреки това Уилсън вървя дотук двайсет минути, като често сменяше посоките и завиваше по всяка изпречила му се странична уличка. Когато най-сетне приближи откъм север, той се огледа за последен път. Увери се още веднъж, че датата е правилната, с лекота откри къщата, която търсеше, и излезе на площада. Знаеше точно какво прави Хайръм Бингам в момента и това гарантираше, че задачата му да спечели доверието на американския учен няма да е чак толкова трудна.
Малката къща имаше табела над вратата, на която на ръка беше написано „Панамерикански научен конгрес“. Магаретата стояха на дъжда отвън, вързани за дървен парапет. Бяха им дали торби със зоб и добичетата изглеждаха напълно доволни, макар и подгизнали.
Уилсън побутна едно магаре настрани и застана на тясната площадка. От двете страни на вратата имаше купчини боклук, високи поне половин метър - всевъзможни отпадъци, вестници, стари консервени кутии и празни бутилки от уиски. Уилсън се вгледа в един вестник - „Ню Йорк Таймс“ от юли 1907 г., преди повече от шест месеца. Внезапно зад него нещо се раздвижи и той за миг замръзна, но се оказа, че е само някаква черна котка, която скочи покрай него и се скри на ниския балкон.
Макар че завесите на прозорците бяха спуснати, Уилсън виждаше светлината на газения фенер вътре. Между пердетата можеше да различи мъжа, седящ зад дървеното бюро. Уилсън хлопна само веднъж по вратата, завъртя очуканата медна дръжка - знаеше, че е отключено - и влезе.