42.
Андите, Перу
Град-крепост Питкос
23:51 ч.
21 януари 1908 г.
Чиело поведе Уилсън от храма през дъжда към казармите. Редиците каменни сгради обкръжаваха огромния централен площад при входа към града. Планировката бе спретната и предсказуема, всяка постройка имаше общи стени със съседните, с една-единствена дървена врата и отделен покрив от плетена планинска трева.
Чиело приближи една от скромните постройки, дръпна дървеното резе и бутна вратата. Все така без да каже нито дума, влезе в тъмното помещение и започна да бърше ръцете си с малка кърпа. Отиде в дъното на стаята и с помощта на огниво запали малка паничка с течност, в която блесна мързелив син пламък. Уилсън никога досега не бе виждал горящ по такъв начин алкохол и светлината придаваше на мъничката стая необичайна, интригуваща атмосфера.
С усещането, че е нагазил в неизсъхнал бетон, той стоеше навън на дъжда и гледаше през отворената врата към величествената жена вътре. Ако опита да избяга, амазонките със сигурност щяха да го преследват. Дори да намереше начин да се измъкне от града, трябваше да тича надолу по хлъзгавия западен склон, което нямаше да бъде нито лесно, нито безопасно. Блесна светкавица и за миг освети дъжда, който се лееше безжалостно върху планинския връх.
Когато отново настъпи пълен мрак, изваяната като статуя фигура на Чиело се открои на необичайната синя светлина зад нея. Макар да бе трудно да види лицето ѝ, тя вдигна ръка и му направи знак да влезе. Уилсън остана неподвижен, изпълнен с опасения от перспективата да направи дете на жена, с която дори не бе разговарял. Въпреки очевидната си младост и женственост тя изглеждаше студена и механична като робот.
- Трябва да вземеш решение - с отчетлив акцент каза Чиело.
Уилсън погледна към мрака, макар да не бе сигурен какво точно търси. Погледна отново към Чиело и осъзна, че това е момент, който ще промени завинаги живота му. Бяха минали повече от три години, откакто за последен път беше спал с жена; на първично ниво я желаеше, но въпреки това изпитваше нежелание да пристъпи напред.
Беше неоспоримо, че се нуждае от помощта на Девиците на слънцето, ако иска да успее да върне Куба на инките във Вилкапампа. Съдейки по казаното от Мамаконите, нямаше начин да пренесе Куба сам - не можеше дори да го докосне.
Уилсън се огледа още веднъж, пристъпи напред и Чиело затвори вратата след него.
Акла беше приклекнала в другия край, при отвесните скали в източна посока, и гледаше към казармите.
- Не влизай - прошепна тя, но щом думите се отрониха от устните ѝ, Уилсън престъпи прага на Чиело.
Сърцето ѝ се сви и тя започна да се ругае заради чувствата си. Един трибун на Воините на слънцето трябваше да гледа на мъжете като на враг, а не като на обект на привличане. Онова, което се случваше с нея, беше същото, което се бе случило с Виване след срещата ѝ с Корсел Сантияна. Акла сви юмрук - въпреки чувствата на сестра ѝ към Корсел той бледнееше в сравнение с величието и красотата на Уилсън Даулинг. Уилсън беше калфа, пътуваше през времето - бяха го казали самите Мамакони. Мъж, който можеше за миг да изцели собствената си плът. Силата и скоростта му я бяха впечатлили и Акла беше бясна, че в момента не тя е с него. Желанието ѝ към синеокия противоречеше на цялото ѝ обучение. Искаше семето му на всяка цена. Но въпреки това тази нощ то щеше да отиде в друга.
Акла усети, че някой приближава, и позна кой е по стъпките.
- Защо ме следваш, Сонтане?
- Не бива да си тук, Акла.
- Наблюдавам, за да съм сигурна, че Уилсън Даулинг няма да се опита да избяга. Направи ли го, ще съм готова.
Сонтане клекна до партньорката си.
- Наистина ли си мислиш, че ти вярвам?
Акла погледна към нея, готова да ѝ се нахвърли с думи, които тя нямаше да забрави. Но когато се вгледа в разбиращите ѝ очи, не намери сили да каже каквото и да било.
Сонтане посочи към къщата на Чиело.
- Трябва да го убием. Фактът, че се чувстваш по този начин, доказва ужасната магия, която прави на всички ни. Не се нуждаем от него. Можем да намерим сами Куба и да го занесем на сигурно място, както са ни учили. Онзи мъж е спънка във всяко отношение. Ако Кубът го обладае, не искам да си помислям какво може да стане.
Шибана от дъжда, Акла не откъсваше поглед от дървената врата на Чиело.
- Единствено Мамаконите могат да решат съдбата му.
- Те също са заслепени - тихо рече Сонтане. - Виж се, Акла. Искаш ти да си там с него. Признай, че съм права. - Сонтане се присламчи към нея. - Щом ти не можеш да си с него, защо тогава Чиело да заема мястото ти? Би трябвало да си ти... или никоя друга. Да изчакаме, докато чуем страстта им, после да отворим вратата и да прережем гърлото му, докато е беззащитен.