- Ако се провалим, пътят ни ще приключи. Ще дойде време да слезем от черния диск на силата. Нека духът на Мама Окло пази всички ни, защото светът на хората е на прага на гибелта и ще повлече всичко друго със себе си.
- С нашите знания и с Уилсън Даулинг на наша страна отново ще пратим Куба в пустотата.
- Уповаваме се твърде много на този калфа на звездите - заяви жрицата на Горния свят. - Да се молим да заслужава доверието ни.
- А когато си върнем Куба на инките, ще позволим ли на Уилсън Даулинг да използва силата му, за да отпътува отново към звездите?
Трите жени поклатиха едновременно глави.
- Не може да му се позволи да напусне. Мястото му е завинаги тук, при нас.
44.
Куско, Перу
Булевард „Павитос“
06:45 ч.
22 януари 1908 г.
Сигурността на деня най-сетне настъпи, но въпреки това капитан Гонсалес не можеше да събере кураж да се върне в спалнята. Седеше край прозореца до вратата, очите му драскаха и горяха от поредната безсънна нощ. Чувстваше се напълно изтощен, сякаш някаква болест бе изсмукала цялата енергия от иначе силното му тяло. Въпреки състоянието си той продължи да наблюдава булеварда и да се вглежда във всеки минувач. Тежките летни облаци тази сутрин се бяха спуснали ниско и небето оставаше тъмно, а дъждът продължаваше да вали напоително, както бе валял през цялата нощ. Всичко беше влажно и мокро, включително и столът, на който седеше.
Четвърта поредна нощ Лучо Гонсалес бе прекарал на пост при прозореца на дома си. Пушката беше между краката му, облегната на вътрешната страна на бедрото. На масата до него бе сабята му, а офицерската ножница лежеше на пода. Вратата беше заключена, но прозорецът бе отворен, за да чува по-лесно консервните кутии, които беше вързал с въже през алеята зад къщата.
Чу шепота на детски гласове от спалнята - децата му започваха да се събуждат.
Краката му бяха изтръпнали от дългите часове седене в една и съща поза. Гонсалес стана, хвърли последен поглед към улицата, вдигна ножницата и прибра сабята в нея. Отвън вече имаше неколцина минувачи и по някое магаре, теглещо каруца към пазара. Гонсалес взе пушката, дръпна колкото се може по-тихо затвора, извади блестящия месингов патрон и го пусна в джоба на ризата си. Беше благодарен, че той и семейството му са оцелели още една нощ в този обитаван от призраци град, но сърцето му се свиваше при мисълта за ужасните злини, извършени в мрака.
Мехурът му бе на път да се пръсне. Гонсалес надникна в спалнята да каже на жена си, че излиза. Какво облекчение бе да ги види всички живи и здрави в леглата!
Сарита му се усмихна тревожно, прегърнала малката Хуанита, която все още спеше дълбоко.
- Добре ли си, Лучо? - прошепна тя.
Гонсалес се усмихна и кимна, като правеше всичко по силите си да изглежда уверен. Тя виждаше, че той още носи дрехите от снощи. Докато се обръщаше, чу топуркане на крачета по пода и до него се озова най-малкият му син Ортега.
- Трябва да пишкам - каза детето със сладкото си гласче и заподскача енергично към кухнята.
- Чакай малко,pequenito hijo ( Малчо (исп.). - Б. пр.) - прошепна Лучо след него. Бръкна в джоба си, извади ключ и отключи. Предпазливо отвори вратата и задържа сина си, докато огледа покритата веранда и обора, където беше магарето. Всичко изглеждаше наред.
- По-бързо, тате! - каза момчето и изтича до края на верандата, свали гащи и пусна струя в канала, в който течеше дъждовна вода. Лучо застана до сина си и направи същото.
На предната врата се почука силно. Сърцето на Лучо едва не изскочи от гърдите му Щом някой идваше в дома му в такъв ранен час, новината можеше само да е лоша. Довърши колкото можеше по-бързо облекчаването, оправи се и със строг глас нареди на детето да се връща в леглото. По-големият му син Артуро стоеше при вратата на спалнята и надничаше навън.
- Лягайте си и двамата - тихо каза Гонсалес. - Не излизайте, освен ако не ви кажа. - Без да поглежда жена си, той дръпна вратата и я затвори.
Чукането се повтори, този път по-силно.
Гонсалес виждаше някаква тъмна сянка в рамката на прозореца. Дъждът валеше силно и той трескаво извади патрона от джоба си и го пъхна в патронника. Бързо и колкото се може по-тихо бутна затвора напред и метна оръжието на рамо.
- Кой е? - извика той.
- Аз, Капос! Отворете вратата, капитане.
Гонсалес въздъхна с облекчение и отключи. Какво ужасно престъпление е било извършено, че лейтенантът го търсеше в този ранен час?