Акла отдръпна ръката си.
- Това е написано от владетеля Пачакути преди почти четиристотин и петдесет години - каза тя.
Уилсън продължаваше да се взира в съвършено гравираните черни символи върху светлата кожа.
- Пачакути говори за злато, така ли? „Посвещаването на този най-гнусен стремеж живее у всеки мъж“ е стремеж към злато, нали? Това е била причината конкистадорите да дойдат в Перу.
- Това е могъщо вещество. - Акла се изправи и погледна отвисоко Уилсън. - Когато излял божествеността си в Куба на инките, Инти подценил жаждата за злато, която вече живеела в мъжките сърца. Това е причината Кубът да е прокълнат.
- И Девиците на слънцето са защитници на Куба - каза Уилсън.
- Защото сме жени и не можем да бъдем повлияни от духа, който обитава в мрачната вътрешност на Куба. Но въпреки това можем да умрем от ръката на въздействието му.
Акла се загледа в проливния дъжд.
- Мамаконите предсказват, че Кубът на инките не може да види в твоята душа, Уилсън Даулинг. Те самите не могат и подозират, че същото по някакъв начин се отнася и за Куба. Дори след като вкусиха кръвта ти, те са могли да видят само части от миналото ти, но нищо от бъдещето.
Уилсън изведнъж започна да усеща много ясно силния вятър и дъжда, който се сипеше върху планинския връх.
- Сигурни ли са, че Кубът на инките е сляп за действията ми? - попита той.
- Изглежда логично да се предположи.
- Но дали са сигурни? - отново попита той.
Акла поклати глава.
- Не, не са. Но това обяснява защо капитан Гонсалес и хората му бяха пратени след теб, след като напусна Куско.
Сърцето на Уилсън заби по-бързо.
- Капитан Гонсалес ли? - Това беше името, което се надяваше никога да не чуе.
- Капитан Гонсалес е най-старшият офицер в Куско. Когато спяхте в онази барака при железопътната линия, Гонсалес и дузина войници бяха само на няколко часа след вас. Заповядано му беше да ви залови и да ви отведе при епископ Франсиско, който е знаел точно къде ще бъдете. Мамаконите усещат, че духът в Куба на инките се страхува от теб, защото не може да вижда в душата ти чрез другите мъже. По този начин Кубът упражнява влиянието си.
- Ако открием Куба, можете ли да го пренесете безопасно? - попита Уилсън.
- Никога не сме виждали златния Куб с очите си - отвърна тя. - Бил е затворен много преди да се родим всички ние. Дори Мамаконите не са го виждали, но разполагаме с ученията на предците си. Била е построена кристална кутия, която да позволи пренасянето на куба, но тя е само временен затвор за него. Според ученията жените не могат да докосват Куба - всеки директен контакт ще доведе до моментална смърт, така че трябва да бъдем много внимателни. Имаме специални щипци, с които да вдигнем Куба, да го пуснем в кутията и да я затворим.
- Какво е Оста на света? - попита Уилсън. - Терминът, използван в текста на Пачакути.
- Естествен енергиен вихър - отвърна Акла. - Място, където излиза душата на Aпy, духа на земята и планините. Място на изцеление, на което според легендата има и портал към други светове.
С двете си ръце Уилсън внимателно нави свитъка на Пачакути и го прибра в тубуса. Изправи се, сложи капака и подаде цилиндъра на Акла.
- Документът е твой, Уилсън Даулинг. Ти ще им го дадеш, след като Кубът на инките бъде върнат.
Уилсън погледна кожения тубус.
- Не мога да го приема. Мястото на този документ е тук, в Питкос. - И отново го протегна към нея.
Акла с неохота взе тубуса.
- Тъй да бъде. - Тя метна наметалото на раменете си, за да предпази бронята, вдигна качулката и излезе на проливния дъжд. - Хайде, Уилсън Даулинг. Дойде време да напуснем това място.
- Трябва да хапна нещо - каза Уилсън.
- Ще има храна - отвърна Акла, без да забавя крачка, и Уилсън трябваше да забърза, за да не изостане. Тя рязко зави наляво и тръгна по тясна алея, водеща към централния двор. Излязоха между майсторски положените ашлари и се озоваха на широкото открито пространство. Пред тях в безупречен строй стояха жени воиии, в две редици по двайсет. Всички носеха еднакви наметала с качулки; материята се откриваше отпред, показвайки същите украсени брони като тази на Акла. Всяка имаше меч на голото си ляво бедро и къс лък на рамото. Бяха като статуи, насочили вниманието си изцяло към своя трибун. Нито един чифт очи не се обърна към Уилсън, сякаш изобщо не беше там.