„Толкова много пропилени години“ - помисли си той.
Нямаше съмнение, че пътуването във времето му осигурява изумителни изживявания, но цената за тези моменти беше огромна. В изпълнение на дълга си беше изгубил хората, които обичаше, и се бе отделил от всичко, което знаеше. За щастие, докато стоеше тук и гледаше надолу към Куско, имаше ясна мисия и една-единствена цел - да върне на всяка цена Куба на инките. С помощта на Девиците на слънцето щеше отново да върне историята в курса ѝ. Реалността бе, че ще му се наложи да убива хора, за да постигне целта си - беше се примирил е този факт.
„Аз съм Надзирателят“ - напомни си той.
Акла направи рязък жест с лявата си ръка и четири от воините ѝ в черни дрехи полетяха като прилепи в нощта. Акла, Уилсън и Сонтане останаха заедно, летният вятър гонеше дъжда в гърбовете им.
- Ако някоя от нас бъде ранена и залавянето ѝ е неизбежно, дълг на другата е да отнеме живота на партньорката си - каза Акла. - Трябва да приемеш това.
- Не се показвайте - отвърна Уилсън. - Ще разбера къде е Кубът и ще се върна при вас. Ако се разделим поради някаква причина, ще се срещнем обратно на Порой Пикчу. Ясно?
Сонтане промърмори нещо на кечуа, но Акла ѝ изшътка.
- Ясно - отвърна тя. - Ако се разделим, ще те чакаме на Порой Пикчу.
Само за двайсет минути взеха тичешком разстоянието от билото до тесните алеи на Куско. Както им беше казала възрастната жена, вратите и прозорците на почти всички къщи и магазини бяха залостени и по тъмните улици не се виждаше жива душа. Проливният дъжд не спираше, докато приближаваха мъглявите светлини на Пласа де Армас, които блещукаха над двуетажните постройки пред тях.
Акла посочи нагоре, давайки знак на всички да се покатерят на покривите по улуците. През цялото време Уилсън се вслушваше напрегнато в барабаненето на дъжда и всеки нюанс на ромона на водата, която се спускаше по улуците и течеше по леко наклонените калдъръмени улици. Изтръпваше всеки път, щом движенията му предизвикваха нехарактерен шум или теракотените керемиди изпукваха под значителната му тежест. За разлика от него амазонките се движеха напълно безшумно. Шибан от неуморния дъжд, Уилсън се изкачи на най-високата точка и се спусна по корем по лекия наклон, докато пред него най-сетне не се разкри Пласа де Армас.
Акла беше сложила стрела на тетивата на лъка си. Тя даде знак на воините да се разпръснат. В самия център на площада, на около петдесет метра от тях, се намираше испанският фонтан на две нива, до който Уилсън искаше да стигне - фонтанът на Писаро. Три пътеки пресичаха площада от ъгъл до ъгъл и през средата, образувайки шест симетрични триъгълника трева. В противоположния край на площада се издигаха катедралата и църквите от двете ѝ страни. От позицията им ясно си личеше лекият наклон на терена, който се спускаше на юг и беше с постоянна стойност от пет градуса.
Уилсън бе благодарен, че тялото на Корсел Сантияна вече не е приковано към стената на главната камбанария. Около църквата, казармата и пощата бяха натрупани редове чували с пясък, точно както бяха отбелязани на картата. Имаше две основни картечни гнезда, едното на югоизток, а другото на северозапад, като във всяко имаше по трима души. И двете гнезда покриваха входа на катедралата с картечниците си. Дузина газени фенери светеха неравномерно из огромния площад. Двама войници в зелени импрегнирани пончо патрулираха по площада, като вървяха от центъра му към ъглите и се срещаха отново при фонтана около пет минути по-късно.
Уилсън преброи най-малко десет войници зад чувалите пред църквата и поне още толкова под покритата алея до казармата. Видимостта беше добра за всеки със зорко око; Уилсън знаеше, че ще бъде огромно предизвикателство да стигне до бароковия фонтан, издигащ се в самия център на площада.
Впери поглед към фонтана с надеждата, че ще забележи слабата трептяща светлина, която предвещаваше появяването на Хелена, но времето минаваше и той реши, че се намира твърде далеч, за да установи ясна връзка, и че трябва по някакъв начин да се приближи. Часовникът на пощата показваше, че до полунощ остават четири минути. Уилсън постави ръка върху ръката на Акла.
- Трябва да стигна по-близо до фонтана - прошепна той.
Лешниковите ѝ очи го изгледаха по-дълго от обикновено.
- Внимавай - отвърна тя. - Трябва да приемеш, че те очакват.
Уилсън се плъзна от покрива възможно най-безшумно. Внимателно се спусна надолу и скочи на калдъръма, като се приземи сигурно на крака. През тясната пролука между постройките светлините на площада хвърляха правоъгълно светло петно по хлъзгавите камъни. Покрит напълно с наметалото, Уилсън тръгна уверено през сенките към чувалите с пясък, които препречваха края на улицата. Според картата тук нямаше стража. На площада излизаха единайсет по-големи улици и поне два пъти повече алеи. Войниците не охраняваха всички - личеше си, че вниманието им е насочено предимно към откритото пространство, а то никак не беше малко.