Гневно си помисли, че ако получи нова възможност, ще дръпне спусъка с лекота, без да се замисля за последиците. Знаеше, че това е същата парализа, която бе преживял и когато се опита да вдигне сабята си в църквата. Тогава щеше да съсече епископа, ако можеше. Знаеше, че свещеникът жадува за плътта на жена му и децата му, и това бе най-големият му страх. Гонсалес побърза да се прекръсти заради ужасната мисъл, после целуна пръстите си.
Дръпна отново от цигарата си. Кракът му продължаваше да играе нервно.
След като свалиха оковите, замъкнаха отпуснатото тяло на Бингам във вонящата тъмница под манастира. Един Бог знаеше какви мерзки неща се бяха случвали там. Най-голямата утеха за Гонсалес беше, че Бингам ще трябва да се изправи сам пред епископа.
„Ако го бях убил... щеше да е по-добре за него.“
Поредно дръпване от цигарата.
Погледът му обходи за пореден път площада. Стиснал дръжката на револвера си, Гонсалес мислено отбеляза всяко място и всеки човек, един по един. Безопасността на семейството му зависеше от защитата на трите църкви. Знаеше и в червата си, че единственият начин наистина да се спаси от този кошмар е като открие негодника Уилсън Даулинг.
Вятърът се засили и дъждът заваля още по-яростно. Капитан Гонсалес беше принуден да стане и да се дръпне от парапета, защото вятърът носеше дъжда под покритата алея.
Ревът на стихиите бе оглушителен. Гонсалес проклинаше, че е тук.
Дръпна отново от цигарата си, метна я навън и загледа как оттичащата се по наклона вода я отнася бързо.
Над града избоботи гръмотевица.
Гонсалес си помисли дали да не влезе вътре и да се опита да подремне на койката си, но знаеше, че както винаги, само ще лежи и ще се взира в тавана, а страховете му постепенно ще го изпълват целия.
Пороят започна да отслабва така бързо, както беше започнал, и Гонсалес избърса водата от стола си и отново го сложи до парапета. Погледна към площада и пак започна да проверява хората си.
„Кой е онзи, който върви право към фонтана?“ Гонсалес присви очи, мъчейки се да го разгледа по-добре. Беше наредил на войниците си да патрулират само по двойки. Реши, че вероятно е някой от младите наборници от Лима.
Без напълно да разбира защо, трескаво скочи на крака. Загледан в тъмната фигура, той изпита внезапна увереност, че това е Уилсън Даулинг. Не можеше да каже как е познал, но го знаеше. Вдигна пистолета си, насочи го напред, стъпи стабилно на мократа земя и се прицели. Сега не беше време да се колебае. Ръката му бе напълно спокойна, докато се целеше в гърдите на мъжа. Взе предвид разстоянието и забързания ход на мишената си, промени прицела мъничко и дръпна спусъка.
Оръжието отскочи назад с ослепителен блясък и силният гръм отекна през постоянното барабанене на дъжда. Тъмната фигура полетя назад от внезапния удар на куршума. Ръцете и краката на мъжа рязко се разпериха, сякаш беше ударен от разярен бик. Той прелетя огромно разстояние, преди да падне тежко на неравния калдъръм до фонтана на Писаро.
Войници крещяха и тичаха към Гонсалес, като трескаво се опитваха да разберат защо капитанът бе убил един от собствените си хора. Гонсалес гневно ги изблъска и излезе на дъжда с димящия пистолет в ръка. Знаеше със сигурност, че е застрелял Уилсън Даулинг. Яростно викна на войниците да му сторят път и тръгна напред, докато не стигна до трупа. Клекна до него и свали военната шапка.
Пред него лежеше мъртъв висок бял мъж.
Изпълнен с огромно ликуване, капитан Гонсалес се взираше в изцъклените очи на Уилсън Даулинг. Дори не му мина през ума, че е убил човек - мислеше за жена си и децата си и за това как ще се прибере при тях колкото е възможно по-скоро. Прибра пистолета в кобура си и вдигна победоносно юмрук.
- Проблемите ни най-сетне свършиха! - извика той. - Вие... отнесете тялото на белия дявол в манастира. Най-сетне ще доставя на епископ Франсиско негодника, когото търсеше.
51.
Андите, Перу