Шосе Чинчеро
53 км северозападно от Куско
07:45 ч.
24 януари 2014 г.
Мракът започна да отстъпва, докато двайсетместният автобус се носеше с рев нагоре по тесните серпентини към билото. Чистачките работеха на максимална скорост в опит да се преборят с постоянния дъжд, който шибаше предното стъкло и се стичаше по прозорците. Мъгливото небе изсветляваше и фаровете ставаха безполезни - с тях беше още по-трудно да се прецени разстоянието до следващия завой.
- Ще ме закарате до Пласа де Армас - каза Хелена в мига, в който се настани на предната седалка. - Колкото може по-бързо.
Чад Чадуик и Джон Хана седяха зад нея, на първия ред в празната кабина. И двамата бяха мрачни заради шофирането на перуанеца зад волана, който вземаше завоите, без да се замисля, че всеки миг могат да полетят стотици метри надолу в мрака на долината. Нямаше мантинела и пътят бе опасно хлъзгав.
- Наистина ли е нужно да се движим толкова бързо? - обади се Чад, след като отлетя настрани при поредния рязък завой. - За бога!
- Май ще е по-добре аз да карам - за пети път каза Хана, който се беше хванал с две ръце за дръжката на седалката пред себе си. - Отличен шофьор съм.
Хелена се взираше през предното стъкло.
- Не познаваш планинските пътища така добре като Налдо. Ако шофирането му те тормози, затвори очи и се опитай да поспиш.
- Не ме тормози - отвърна Хана, след като едва не излетя от седалката си. - И аз си падам по високите скорости, но просто мисля, че ще е по-безопасно, ако аз карам.
- Колко пъти си карал по този път? - обърна се Хелена към шофьора.
Налдо яростно завъртя кормилото, когато големият автобус се хлъзна по мокрия асфалт. Той беше дребен човек на около четиресет и пет, местен индианец с шоколадова кожа и права черна коса.
- Минавал съм оттук сигурно... - той стисна съсредоточено зъби, докато вкарваше тежкото возило в поредния остър завой - ... около две хиляди пъти. - Испанският му акцент беше много силен. - Това за последните десет години.
Хелена се обърна назад към телохранителите си.
- Две хиляди пъти - повтори тя с уверена физиономия и отново погледна към Налдо. - А колко пъти си катастрофирал?
Налдо се намръщи, когато автобусът се разтресе в средата на завоя.
- Много пъти, сеньорита. Прекалено много, че да ги броя. Това е много опасен път! - Той свали едната си ръка от кормилото и бързо посочи възвишенията. - При толкова свлачища, паднали дървета, коли и автобуси. Има много ужасни шофьори по този път. Ужасни. И лами... Блъскал съм лама.
Уверената физиономия на Хелена изчезна.
- Добре е да го знам... благодаря, Налдо - рече тя. - И няма да е зле и двете ти ръце да са на кормилото.
- Не съм имал инциденти вече близо месец - каза Налдо и отново хвана волана с двете си ръце. Изхвърчаха от завоя и се понесоха надолу по стръмния склон към покрита с гора долина.
- Само дай всичко от себе си - каза Хелена.
- Ще ви закарам до Куско до пладне - обеща Налдо. - Бог ми е свидетел.
Предпазният колан се впи в гърдите на Хелена, когато шофьорът им наби спирачките за поредния остър завой. Беше предложила на Налдо пет хиляди долара, ако стигнат Пласа де Армас по пладне. Ако не успееха, щеше да получи хиляда долара. Хелена знаеше от опит, че когато хвърлиш достатъчно пари при изникнал проблем, можеш да направиш така, че и по-трудни неща да се решат изумително бързо.
Вече беше пропуснала срещата за полунощ, за която се беше уговорила с Уилсън. Пътят между Куско и Мачу Пикчу не беше разчистен навреме и не успя да тръгне. В отчаянието си успя да уреди чартърния автобус на Налдо по сателитния телефон на хотела и после бе изминала петнайсет километра по Пътеката на инките в тъмното и под проливния дъжд.
Опита се да се убеди, че пропуснатата среща не означава края на света, но рационалното мислене подейства само за няколко минути, след което тя отново започна да оплаква положението си. Негативни мисли изпълваха ума ѝ и се запита дали неявяването ѝ е станало причина Уилсън да пострада или да бъде заловен. Каза си, че със сигурност ще я чака, както тя го бе чакала в Мачу Пикчу.
- Трябва по пладне да стигна до фонтана на Писаро - повтори Хелена.
- Вече не го наричат така - отвърна Налдо. - Конкистадорът Писаро не е сред най-обичаните хора в Перу. От много години е така. Съдбата му е била решена, когато убил владетеля Атауалпа...
- След като откупът за него бил платен... знам историята - довърши Хелена вместо него.
- Сега го наричаме Фонтан на победата - продължи Налдо. - Дар е от испанския крал Филип Втори Севилски и е на мястото си вече близо четиристотин години.