Свещеникът взе фенера и приближи. Раменете му бяха присвити, цялото му внимание бе насочено единствено към Уилсън. Не откъсваше нито за миг поглед от него, сякаш не забелязваше обезобразеното тяло на земята.
- Знаеш ли кой съм? - попита свещеникът, докато внимателно оставяше фенера на пода, така че лицето му тънеше наполовина в сянка.
- Моля ви, пуснете ни - прекъсна го Хайръм. -Моля ви.
- Затваряй си устата! - озъби се свещеникът. Беше облечен в традиционните за епископ одежди - спускащо се до глезените пурпурно расо и бродиран бял сакос, който стигаше до коленете му. На гърдите му имаше тежък сребърен кръст.
- Знам кой си - отвърна Уилсън.
Изражението на епископа не се промени.
- Аз съм Франсиско Санго Доминго, трийсет и трети епископ на Куско. Търсех те, Уилсън Даулинг. За мен моментът е наистина разочароващ. - В гласа му се долавяше тъга. - Очаквах много повече.
- Съжалявам, че съм те разочаровал - каза Уилсън.
- Ти си специално надарен със сила и способност за изцеление, но изглежда, че този дар сам по себе си е недостатъчен. Колко разочароващо.
- Къде е Кубът на инките? - попита Уилсън. - Усещам силата му наблизо.
Гласът на епископа стана по-дълбок, а думите му - по-ясни.
- И как така знаеш за Куба на инките?
- Идвам от място, където Кубът е върнат на мястото си - отвърна Уилсън.
- Лъжец! - извика епископът. От кънтящия му глас сърцето на Уилсън запрепуска бясно. - Пак те питам - откъде знаеш за Куба на инките?
Уилсън внимателно обмисли отговора си - знаеше, че говори по някакъв начин с духа на Куба.
- Идвам от бъдещето - каза накрая той. - Пътувах във времето по Божията воля. Бях изпратен в товавремеи на това място с мисия. - Уилсън погледна към Хайръм. - Да заведа този човек до изгубения град Вилкапампа. Постигнах целта си, но не можех да си тръгна, защото Кубът на инките беше взет от мястото, където е бил положен.
- Пътуваш през времето? - отвърна епископът. Откровението като че ли не го беше изненадало.
- Аз съм от бъдещето. На стотици години от сегашното време.
- Това ли е източникът на силата ти?
Уилсън кимна.
- Това е дарбата ми.
- Висок си - каза епископът, докато пристъпваше по-близо и оглеждаше Уилсън от всички страни. - И силен. - Не се доближи достатъчно близо, за да може Уилсън да го изрита. - Наредих на военния хирург да извади куршума от рамото ти и да обгори и превърже раната. Докторът беше изненадан, че куршумът не те е убил.
- Моите благодарности, че ме спаси.
- Заслужаваш да бъдеш спасен, дете мое. Можеш да се изцеляваш. Имаш невероятна сила и бързина и изглежда, че можеш да виждаш в тъмното като бухал. - Епископът замълча за момент. - Можеш ли да пътуваш напред и назад във времето?
- Ако порталите са отворени, всичко е възможно - каза Уилсън. - Но ако планетите не са подредени, мога да остана на едно място, както останах тук за много години.
- Колко време чака? - попита епископът.
- Осем години - отвърна Уилсън.
- Къде са Девиците на слънцето?
Това беше моментът, в който Уилсън със сигурност щеше да разбере дали духът на Куба на инките може да чете мислите му.
- Отидох в техния град-крепост Питкос. Но когато пристигнах, тях ги нямаше. Мижавите им постройки бяха изоставени, вещите им бяха разхвърляни, сякаш са бързали да се махнат. Предполагам, че сте пратили хора да ги избият и са били принудени да избягат от жалкото си укрепление.
- С колко воини разполагат? - попита епископът.
- Трудно е да се каже, може би общо двайсет и семействата им. Впечатляващи жени, силни и в отлична форма. Предполагам, че ще бъдат опасни противници в пряк двубой.
- Знаеш ли какво ще се случи, ако бъда убит? - попита епископ Франсиско. - Ако това тяло... - той ощипа кожата на гърдите си - бъде изгубено?
- Душата ти ще отиде в друго - отвърна Уилсън.
Епископът кимна.
- Точно така. - Той пристъпи нахално напред и разтвори ризата на Уилсън, за да огледа гърдите и коремните му мускули. - Наистина си впечатляващ екземпляр.
От близостта на епископа и хрипливия му глас кожата на Уилсън настръхна. Знаеше, че лесно може да сграбчи монсеньора между бедрата си и да счупи врата му като клечка, но не беше помръднал и мускул, докато епископът се пресягаше да махне превръзката от дясното му рамо. После смушка раната.
- Наистина имаш силата да се изцеляваш - промърмори той. Отстъпи назад и се превърна в тъмен силует, открояващ се на светлината на фенера зад него. - Може пък в крайна сметка от теб да има полза.
- Моля те, разкрий ми се - каза Уилсън. - Цял живот чакам възможност да общувам с петото измерение на мъртвите. Ти си най-могъщата сила във вселената. Виждал съм какво можеш да правиш.