- Ще бъдеш ли мой слуга? - попита епископът.
- Можех да убия тялото на свещеника, когато беше близо до мен, но не го направих. Разбирам силата ти, Велики. Разкрий ми се, за да не се заблуждавам, че този жалък човек пред мен е мой господар.
Епископ Франсиско удари звучна плесница на Уилсън.
- Как смееш! - Той трескаво бръкна в гънките на одеждата си, извади солиден сребърен кръст с размерите на чук и заудря с него главата на Уилсън.
Уилсън изгуби опора на хлъзгавия под и усети как кожата на челото му се разцепва от все по-силните удари на свещеника. Сподави инстинкта да се защити - знаеше, че е безсмислено. Увисна безпомощно на китките си, а топлата кръв започна да се стича по лицето му надолу към гърдите, като се просмукваше в дрехите.
- Достатъчно! - извика епископът с още по-дълбок и дрезгав глас. Той отстъпи три крачки назад и започна да облизва плътта на Уилсън от острия ръб на кръста. - Значи искаш да знаеш кой съм, така ли? - попита епископът и окървавените му устни неочаквано се изкривиха в усмивка. - Намираш се в присъствието на величие.
Замаян от побоя, Уилсън се мъчеше да се изправи на крака и се подхлъзна два пъти, преди да намери опора.
- Не хленчеше, докато беше бит - отбеляза епископът. - Това казва за човека нещо, което не може да се прецени по друг начин.
Уилсън изгледа кръвнишки със здравото си око кльощавия свещеник.
- Ти си достоен и аз ще се разкрия пред теб. - В зениците на епископа проблесна алено пламъче. Той се изправи, сякаш в крехкото му тяло внезапно се бе влял нов живот. - Аз съм Франсиско Писаро от Трухильо. Незаконен син на Гонсало Писаро Родригес де Агилар. Освободител на Куско. Назначен за маршал на Перу в лето Господне хиляда петстотин трийсет и второ от краля на Испания Карл Пети. Аз съм основателят на Лима, покорителят на езичниците, донесъл християнството на диваците от Южна Америка. Подчини ми се, Уилсън Даулинг, и всяка твоя мечта ще се сбъдне.
- Знаех си, че си ти - отвърна Уилсън. - Единствено духът на велик и могъщ човек като Франсиско Писаро би могъл да ме привлече тук, както направи ти.
- Ще бъдеш завинаги мой слуга - обяви епископът.
- Бил си убит от приближените ти... и си избрал да живееш отново - каза Уилсън. - Ти наистина си бог.
- Нима знаеш за живота ми?
- Знам всичко, което има да се знае, Велики. През 1541 г. двайсет и пет войници е мечове в ръце нахълтали в дома ти по време на вечерен прием. Започнала битка. Макар и невъоръжен, ти си се бил рамо до рамо с полубрат си Алкантара. Той умрял пръв, главата му била отсечена пред очите ти. С ловко движение ти си изтръгнал меча на един от нападателите и храбро си поразил двама души, след което си пронизал трети. Но докато си се опитвал да извадиш меча от тялото, други ти се нахвърлили и някой забил нож в гърлото ти. След като си паднал на пода, си бил пронизан безброй пъти от всички страни.
Лицето на епископ Франсиско се скова от гняв.
- А те трябваше да са мои приятели - изръмжа той.
Преди Уилсън да успее да отговори, дълбокият глас продължи:
- Не скимтях и не молех за милост. Не... това е за слабите! Нарисувах огромен кръст на пода със собствената си кръв и извиках: „Ела, мой верен меч, спътник във всичките ми дела! Спаси ме, могъщи Исусе, Господарю на света, за да мога да отмъстя в отвъдното! Ще живея отново!“ - Епископът се беше задъхал от ярост, окървавената му уста пръскаше слюнка.
- Онези, които са те убили, са били предатели! - каза Уилсън. - И ги е сполетял подобаващ край. Диего де Алмагро бил заловен и екзекутиран, а главата му била погребана отделно от тялото като предупреждение към другите никога да не произнасят името му. Без глава той не би могъл да иде в Рая или Ада и бил обречен завинаги да скита отчаян и сам в света на духовете.
- Знаеш много - каза гласът на Писаро.
- Нито един от участниците в нападението не живял повече от година след деянието си.
- Познаваш добре историята ми. Никога не ми омръзва да слушам за жалката им участ.
Уилсън сведе почтително глава.
- Велики, ще изпълнявам заповедите ти. Ще бъда твоята дясна ръка.
В очите на епископ Франсиско блестяха червени пламъчета.
- Сега ти си мой слуга, Уилсън Даулинг. Както казах в деня на смъртта си, аз ще си отмъстя, като живея отново - и аз ще живея отново.
Червените пламъчета в зениците на епископ Франсиско изчезнаха, раменете му се отпуснаха и кокалестите му ръце увиснаха немощно. Сякаш духът на Писаро временно го беше напуснал.
- Надявах се на повече - с разочарование каза той. - Мислех си, че ти ще си онзи, който ще ме спаси. Но изглежда, че няма спасение.