Устните на епископа се изкривиха в извратена усмивка.
- Уилсън Даулинг е човек с огромна сила. С дяволска сила. Оцеля, когато го застреляхте, и се боя, че ще оцелее и в бързеите. Той ще се върне тук, в тази църква. Когато го направи, ще извадите оръжието си и ще го застреляте.
- Ако оцелее в бързеите, ще е недалеч от дома ми. - Гонсалес падна на колене и погледна нагоре към епископа. - Моля ви, пуснете ме. Умолявам ви. Моля се на Исус Христос да покажете състрадание в тези мрачни времена. Боя се за безопасността на семейството си...
- Осмелявате се да се молите! - извика епископът. - Ако ме оставите, ще предадете Бог! Ще предадете Църквата и всичко, за което се застъпва тя! Ако си тръгнете, най-лошите ви кошмари ще се сбъднат, Бог ми е свидетел. Вие сте дясната ми ръка, сам го заявихте. А аз се нуждая от дясната си ръка тук! Уилсън Даулинг идва...
Гонсалес дишаше тежко, ръцете и краката му се тресяха, докато отчаяно се опитваше да стане и да си тръгне. Но колкото и да се опитваше, не можеше да помръдне. Той събра целия си кураж и погледна епископа в очите.
- Уилсън Даулинг каза, че сте Франсиско Писаро от Трухильо. Вярно ли е, велики господарю? Духът на Писаро наистина ли е във вас?
Червеното пламъче проблесна в очите на епископа.
- Аз съм самият Господ Бог! - заяви той с гръмовен глас. Раменете му се изпънаха и той се изправи. - Ще изпълните моите заповеди, капитане! Когато Уилсън Даулинг пристигне, ще го застреляте. Ако успеете, ще защитя семейството ви. Ако се провалите, ще гледате как децата ви умират пред очите ви. - Той замълча за момент. - Погледнете ме в очите, капитане. Това, което казвам, е Божието слово. Подчинете се или очаквайте Неговото възмездие.
56.
Куско, Перу
Булевард „Де Сол“
18:44 ч.
24 януари 1908 г.
Течението завлече Уилсън към дълбокото. Ръцете му бяха закопчани отзад и не можеше да се защити от безбройните свирепи удари по друг начин, освен да остави тялото си отпуснато, за да ги поглъща. Сблъска се с поредното потопено нещо, което за момент го катапултира от кафявата тиня, но миг след това отново бе завлечен под повърхността. Не си беше поел дъх - не му се отвори възможност - и се боеше, че няма да може да оцелее още дълго в бързото течение. Беше се надявал то да стане по-бавно, но изглежда се случваше обратното - колкото по-нататък го отнасяше водата, толкова по-силно ставаше течението.
Не можеше да отвори очите си в щипещата кал и се запита дали животът му ще приключи тук. Сетивата му блокираха, когато се блъсна в поредния предмет. Беше чакал осем години да изпълни мисията си в Перу, а всичко се бе развило само за осем дни. Кубът на инките беше откраднат и лудостта бе завладяла света.
Поредица несвързани мисли премина през ума му, докато течението го въртеше и подхвърляше така, че вече дори не знаеше къде е горе и къде долу. Видя лицето на Хелена със спокойно и насърчително изражение. Беше го намерила, точно както бе обещала.
Хелена представляваше толкова много от нещата, на които Уилсън се възхищаваше най-силно у хората - вярност, кураж и убеденост, непреклонна убеденост. Ако умре сега, щеше да е щастлив да знае, че пътищата им са се докоснали. Общата им съдба беше нещо, което не беше очаквал, постоянна сила, откакто стана Надзирател - и той я ценеше над всичко.
Дробовете му започнаха да се свиват конвулсивно от недостига на кислород. Беше чел някъде, че удавянето било приятен начин да умреш, че спасените хора твърдели, че когато поемали вода вместо дъх, не изпитвали болка, а само някакво спокойствие, сякаш се реят сред облаците. Болката започвала едва когато изкарат водата от дробовете им.
„Какво ли ще е да се удавиш в река от кал?“ - запита се Уилсън.
Помисли си за Хайръм Бингам с вечната цигара в устата му, за плашещо кльощавото му тяло, за начина, по който мрънкаше, когато не искаше да направи нещо.
Спомни си професор Оутър, гения, който бе променил церебралните му връзки, за да може да изцелява тялото си по команда, както и да задейства пълния потенциал на силите си. Забавният дребен човек беше негов приятел и наставник.
Внезапно в мислите му нахлу образът на епископ Франсиско - аленият пламък в очите му, злата усмивка, изкривила лицето му, докато гледаше как го пребиват. Вътре в него бе обезумялата душа на Франсиско Писаро, испанския конкистадор, унищожил империята на инките.
Отново се блъсна в нещо, което за момент спря движението му напред в калната вода. Силното течение го дърпаше, опитваше се да разкъса дрехите и кожата му. Накрая водата го завъртя и той отново се понесе, като удари главата си в някакъв камък. Опитваше се да се вкопчи в каквото и да е с пръсти, но не успяваше.