Отчаяно се нуждаеше от глътка въздух.
„Удавянето е безболезнен начин да умреш“ - напомни си той.
Внезапно се завъртя в течението - нещо хвана рамото, после и крачола му! Усети как го дърпат срещу бързото кално течение. Разни предмети продължаваха да го блъскат. Главата му най-сетне се подаде над водата и той отчаяно пое глътка въздух. Някой го държеше, но не можеше да види кой. После за момент го изпусна и той отново се озова под водата и се нагълта с мръсна вода.
Посегнаха още ръце, сграбчиха стъпалото му, после ръцете и краката и го задърпаха силно срещу течението. Главата на Уилсън отново се появи на повърхността, силният дъжд го шибаше в лицето и отми калта от очите му.
Разпозна гравирания нагръдник, притиснат в него. Акла се беше вкопчила в него и мускулите на тялото ѝ играеха под кожата.
Сонтане я държеше за кръста. Четири други жени воини държаха Сонтане, образувайки верига. Сантиметър по сантиметър Девиците на слънцето изтегляха Уилсън от силното течение.
Когато най-сетне го измъкнаха от калния поток, четирите се втурнаха към близката алея. Уилсън кашляше неудържимо и плюеше кал. Накъдето и да погледнеше, виждаше жени воини с мокри наметала на раменете и готови за стрелба лъкове, наблюдаващи наоколо.
Две жени клекнаха зад него и заудряха белезниците. На два пъти се чу звук на счупен метал и ръцете на Уилсън най-сетне бяха свободни. Той разтри китки и бавно се изправи на крака, обърнал лице към тъмното небе. Остави дъжда да отмие мръсотията от устата му, като в същото време бършеше калта от очите и косата си. Ризата му беше станала на парцали и я свали и я хвърли на земята. Мускулите му бяха напрегнати и той нададе първобитен вик, който отекна зловещо в стените на къщите около тях.
- Нито за миг не изгубих вяра, че ще се върнеш - каза Акла.
Уилсън се опита да овладее емоциите си, доколкото можеше.
- Къде е епископът? - попита той.
- В катедралата. Хайръм Бингам и капитан Гонсалес са с него.
- Ще атакуваме трите църкви - каза Уилсън. Той избърса голите си гърди - на мястото на обгорената рана на рамото му имаше розова кожа - както очакваше, тя се бе изцелила напълно.
- Намери ли Куба на инките? - попита Акла.
- Женският дух, за когото говорех, е тук - отвърна Уилсън. - Фактът, че мога да я виждам, означава, че Кубът е наблизо. Заведете ме при епископа и ще ме отведете до нея. Нататък тя ще ме води.
- Кристалната кутия пристигна - каза Акла и посочи Сепла, която носеше кожена торба на гърдите си. - Разполагаме с необходимия съд за пренасяне на Куба, остава само да го намерим.
- При нападението ще има много жертви - каза Уилсън и погледна към Сонтане и другите жени, които ги бяха наобиколили. - Войниците имат много оръжия и са под властта на духа на Франсиско Писаро.
- Той ли контролира Куба на инките? - попита Акла.
Уилсън кимна.
- Писаро е опитен пълководец. А вашата броня не може да спре куршуми.
- Писаро е достоен противник - каза Акла, сякаш отлично познаваше репутацията му. - Още по-добре. Ние сме Девиците на слънцето и за нас е чест да загинем в битка. Обучавани сме през целия си живот за този момент. За нас това е възможност да изпълним онова, което ни е писано, и да оправдаем вярата на Мама Окло и Мамаконите в нас. - По лицето на Акла се стичаше дъждовна вода. - Споделихме много, Уилсън Даулинг... за мен ще е чест да тръгна на бой с теб.
- За мен също - отвърна Уилсън. Искаше да ѝ каже нещо лично в отговор на коментара ѝ за споделеното, но Сонтане беше наблизо и той знаеше, че това само ще усложни нещата.
Акла рязко махна с ръка и амазонките се пръснаха, а мокрите им наметала се развяха зад тях. Тя посочи с лъка си.
- Най-прекият път е оттук.
Сонтане връчи на Уилсън меч с кожената ножница, която да закрепи за крака си.
- Ако дъждът спре дори за момент, ще бъдем изложени на открито - каза Акла.
- Дъждът няма да спре - отвърна Уилсън. - Ще стане още по-силен. В това съм сигурен.
57.
Куско, Перу
Катедралата
18:45 ч.
24 януари 1908 г.
Хелена наблюдаваше епископ Франсиско, който затътри крака в църквата. Капитан Гонсалес бутна грубо Хайръм Бингам вътре, после изблъска останалите войници при вратата. Хелена се опита да побърза след тях, но в последния миг осъзна, че вратите в настоящето са затворени. Тя дръпна кръглите халки, но портите бяха залостени. Заблъска с юмрук по якия кедър с надеждата, че някой отвътре ще ѝ отвори.