Чад и Хана се бяха сгушили до нея под каменния свод, а дъждът продължаваше да се лее върху площада. Вятърът беше силен и облаците бяха напълно черни, така че не се виждаше почти нищо.
- Направо да не повярваш - каза Хана. - Никога не съм виждал толкова лошо време.
Чад беше вир-вода.
- Когато те видях да тичаш през рецепцията с пистолет в ръка, си помислих, че някой се опитва да те убие. Едва не застрелях портиера. - Тя се усмихна. - Да беше видял лицето му.
- Това ще влезе в мемоарите ми - каза Хана. - Определено.
Хелена продължаваше да блъска с юмрук по портите на църквата.
- Трябва да ме пуснете! - изкрещя тя.
- Не знам какво ѝ става - добави Хана, - но е твърдо решена, признавам ѝ го.
- Вие двамата - изтърси Хелена и посочи вратата. - Млъквайте и ми помогнете да намеря начин да вляза!Не съм луда. Трябва да намерите начин да вляза в една от тези три църкви, свързани са една с друга.
Чад и Хана се спогледаха.
- Ти тръгни натам - каза Чад; изведнъж тонът ѝ бе станал напрегнат. - Ние ще тръгнем натам. Ако намериш отворена врата, върни се и ни вземи. Ясно?
Хана кимна и хукна към църквата „Саграда Фамилия“. Чад и Хелена се втурнаха към „Ел Триунфо“.
Хелена тичаше под проливния дъжд и се тревожеше, че Уилсън няма да оцелее в буйния поток кал и боклуци, в който се беше хвърлил. Винаги беше поемал безумни рискове, като разчиташе, че невероятните му физически способности ще го спасят. Един ден можеше да прекали и с живота му щеше да е свършено.
Погледна в миналото и едва различи войниците, разположени в другия край на площада - бяха тръгнали на север. Разбеснялата се река, която течеше през Пласа де Армас, беше откъснала катедралата от казармата. Войниците трябваше да се насочат на север, преди да могат да прекосят от другата страна. Но въпреки това около църквата вече имаше десетки мъже, опрели пушки върху чувалите с пясък, със сложени щикове.
„Един човек срещу цяла армия - помисли си Хелена. - Господи.“
Затърси с очи в дъжда между множеството сгради и наводнените улици, очаквайки едновременно със страх и надежда да види Уилсън. Не можеше да си представи, че ще успее да се доближи до това място при толкова много войници на стража.
„Ами ако Кубът не е вътре?“ - помисли си тя. Чад приближи първата от трите врати. Дръпна огромните метални халки, после заблъска по подсиленото дърво с дръжката на пистолета си. Почака няколко секунди и продължи нататък. Всяка врата беше заключена и те завиха на ъгъла към южната страна. Водата се носеше покрай повдигнатите основи; калдъръмената улица се бе превърнала в мръсна, бързо течаща река, също като Пласа де Армас.
Чад удари с юмрук малка врата, която вероятно беше някакъв служебен вход.
- Стреляй в резето! - извика Хелена в дъжда.
- Изобщо не съм религиозна, но не съм сигурна, че идеята е добра - отвърна Чад.
Хелена я избута, прицели се с пистолета на дон Ерависто и дръпна спусъка. Изстрелът отекна гневно. Хелена погледна металното резе, което едва се беше огънало от куршума. Отстъпи назад и настрани, за да избегне рикошета, после стреля бързо още три пъти.
Димящото резе вече висеше на болта си.
- Каквото и да стане, не позволявайте на никого да ме доближава - каза Хелена. - Не ми пука, ако дойде полиция. Погрижете се да ми осигурите свобода да правя каквото си искам. Съдбата на света зависи от това.
Тя изрита дървената врата и влезе в притихналата църква.
58.
Куско, Перу
Пласа де Армас
18:55 ч.
24 януари 1908 г.
Девиците на слънцето щяха да ги прикриват от покривите, а после да последват Уилсън, когато му дойде времето. Стените на църквата бяха високи към петнайсет метра и беше невъзможно да се покатерят по тях, без да бъдат забелязани. Изписаните прозорци и служебните входове бяха залостени и пред тях бяха натрупани чували с пясък. Оставаха само главните порти на катедралата, които бяха подсилени с тежък метален обков и големи месингови болтове. Дори огромната сила на Уилсън не би могла да ги преодолее.
Когато каза на Акла, че е открил обезобразеното тяло на Виване в тъмницата под манастира, Уилсън очакваше тя да изгуби контрол - но Акла остана напълно спокойна и съсредоточена, сякаш знаеше, че ще си отмъсти.
В зловещия мрак Уилсън огледа стените и покрива на огромната църква с надежда да види сиянието, показващо присъствието на Хелена. Беше я помолил да остане с епископ Франсиско и предполагаше, че тя вече е вътре. Ако не беше, сиянието ѝ трябваше да се появи всеки момент. Огледа площада, като си отбеляза точната позиция на войниците и укрепленията им.