Гонсалес закуцука малко по-бързо през дъжда. Молеше се фигурата в сенките да е редник Рамиро, но дори от това разстояние нещо му казваше, че не е той. Дъждът го шибаше в лицето и Гонсалес отчаяно се опитваше да фокусира зрението си.
Вече можеше да различи, че фигурата е на войник - виждаше месинговите кончета на куртката му. Ако семейството му наистина бе мъртво, щеше да си отнеме живота, нямаше друг избор. Гонсалес не би могъл да живее без тях - вече беше решил, че това ще е съдбата му. Той разкопча кобура и извади оръжието си.
Едва сега Гонсалес разпозна мъжа. Беше лейтенант Капос... и дрехите му бяха изцапани с кръв, а изражението му бе мрачно.
Гонсалес падна на колене на десет стъпки от дома си и се разхлипа неудържимо.
- Моля те, Господи, защо си ме оставил?
Капос се затича към него и също падна на колене и прегърна капитана си.
- Моля те, Господи, не! - плачеше Гонсалес. Той вдигна револвера, за да го обърне към себе си.
- Имам ужасна новина - каза Капос. Той погледна към малката къщичка. Вътрешната страна на прозореца беше изпръскана с кръв.
- Боже мой - промълви Гонсалес. Тресеше се от мисълта какво се бе случило тук. - Семейството ми е мъртво! - изкрещя той и дръпна чукчето на револвера.
- Не, капитане... в безопасност са!
Гонсалес не можеше да повярва на ушите си. Думите на лейтенанта го поразиха.
- Редник Рамиро е мъртъв - продължи Капос. - Гърлото му е прерязано. Друг мъж лежи мъртъв на пода в кухнята ви. Главата му е отрязана. Мисля, че е Хуан Сантияна, макар че е трудно да се каже.
Гонсалес отпусна чукчето и бавно прибра оръжието в кобура.
- Къде е жена ми? Къде са децата ми? - попита той.
- В спалнята. Твърде са уплашени, за да излязат.
С нов прилив на сили Гонсалес се изправи и тромаво се затича към вратата. Две тела лежаха едно върху друго на пода в кухнята. Гонсалес ги прекрачи и отвори вратата на спалнята. В мрака чу плача на децата си.
- Татко е тук! - внезапно извика момчешко гласче.
- Татко! - изписка момиченцето.
Преди да се усети, трите деца на Лучо се бяха вкопчили в него и хлипаха. Жена му се хвърли в прегръдките му, като го целуваше и се притискаше в него. Идеше му да изкрещи от болка от стрелата в рамото, но дори не изохка. Единственото, което се отрони от устните му, беше:
- Толкова ви обичам. Обичам ви.
- Един бял мъж ни спаси - изхлипа Сарита. - Втурна се през вратата и отсече главата на Хуан Сантияна. - Тя докосна бузите на Лучо. - Ти си ранен!
- Кажи ми какво стана - каза Лучо и отново прегърна семейството си.
- Сантияна дойде да ни убие - заплака Сарита. - Онова там е той. Изрита вратата, ноктите и кожата му бяха почернели от мръсотия, сякаш е живял в кочина със свине. Хвърли се към Рамиро пред очите ни и преряза гърлото му. После облиза кръвта от ножа си. Очите му светеха в червено, кълна се, докато Рамиро умираше безпомощно пред всички ни. - Сарита дишаше тежко и притискаше децата към баща им. - Беше обладан от дявола - изхлипа. - Очите му светеха в червено. - Тя отново се разплака. - Грабна Артуро и го захвърли в ъгъла, за да отдели най-голямото ни момче от нас. Точно тогава дойде белият мъж... Не мога да си представя какво щеше да ни се случи, ако не се беше появил.
Капос беше в кухнята и се мъчеше да извлече двете тела навън в проливния дъжд.
- Как изглеждаше този бял? - попита Лучо.
- Мускулест - отвърна Сарита. - Нямаше риза. Когато видя Сантияна, извика: „Времето ти приключи, Писаро!“. И с един замах му отсече главата. - Сарита се притисна в съпруга си. - После посочи спалнята и ни каза да чакаме, докато не пристигнеш. Каза да ти предадем съобщение - че наводнението е причина за смъртните случаи, че църквата няма вина и че ще изиграеш ролята си в защита на невинните. Каза, че ще разбереш.
Лучо кимна - разбираше идеално какво се иска от него.
- Кой беше белият мъж, тате? - попита малкият Ортега. - Онзи, който ни спаси.
- Казва се Уилсън Даулинг - отвърна Лучо. - Той е мой приятел.
60.
Пътеката на инките, Перу
65 км северозападно от Куско - Фуюпатамарка
23:05 ч.
25 януари 1908 г.
Докато се изкачваше по Пътеката на инките към поредното неравно било, Уилсън се запита дали изобщо ще настигне Акла и воините ѝ. Бягаше в тръс по пътеката вече близо двайсет и четири часа. Те със сигурност бяха тръгнали по този маршрут и той бе изненадан от скоростта, с която се придвижваха. Облаците в нощното небе най-сетне се разкъсваха и между тях започваха да примигват звезди. Когато издишаше, от устата му излизаше пара в ледения въздух.