Нямаше съмнение, че бе поел огромен риск, отивайки в дома на капитан Гонсалес. Освен че Кубът на инките бе изложен на опасност без него, със спасяването на жената и децата на Гонсалес Уилсън бе променил историята - както онази, която бе изучавал, така и версията, която му разказа Хелена - и нямаше как да се прецени до какви поражения може да доведе това. Но въпреки последствията Уилсън не можеше да напусне Куско с мисълта, че духът на Писаро ще си отмъсти на беззащитното семейство на Гонсалес.
Спомни си момента, когато замахна с меча към Хуан Сантияна и как отсечената глава тупна на пода.
Уилсън я сграбчи за черната коса, докато кръвта още течеше от отрязания врат и гледаше как от червени зениците стават отново черни. Това бе моментът, когато духът на Писаро най-сетне напусна тялото на Сантияна - и Уилсън се надяваше да е бил заличен завинаги. Нямаше време да съжалява или оплаква отнетия живот на Сантияна - той със сигурност беше докаран до лудост от разпъването на брат си и бе извършител на извратените деяния под подстрекателството на Писаро. Уилсън бе избрал да съсече Сантияна, макар това да противоречеше на основния принцип на Надзирателя никога да не отнема живот, ако това може да се избегне. В този случай и при тези шантави обстоятелства той беше действал според моралния си дълг. Историята вече беше изкарана от равновесие и пораженията бяха налице.
Капитан Гонсалес не беше изгубил семейството си и проклятието, което преследваше потомците му, бе вдигнато. В резултат на това животът на дон Ерависто щеше да е различен и нямаше да има причини да отмъщава на Хелена. Уилсън си помисли, че ако тя не го беше фраснала - при това през бариерата на времето - той щеше да докосне Куба на инките и щеше да се превърне в слуга на Писаро. В бъдещето на Хелена щеше да извърши убийствата и ужасите, както е твърдял дон Ерависто.
А сега историята бе променена за пореден път.
Задъхан, Уилсън се загледа в тъмното към каменната пътека, пресичаща пресъхналото езеро. Назъбените планински върхове се извисяваха от всички страни около долината. С активирано нощно виждане Уилсън едва различаваше петнайсетината покрити с наметала фигури на тъмния фон - изглежда, че числеността на амазонките се бе удвоила, след като бяха напуснали катедралата. Уилсън най-сетне ги настигаше.
След като бе напуснал дома на капитан Гонсалес, той беше тръгнал бавно през дъжда към „Панамерикански тихоокеански конгрес“. Вратата беше отворена и Уилсън видя през нея да стърчи обемистият задник на кафяво магаре. Той внимателно се вмъкна покрай добичето и завари Хайръм на бюрото му с отворена бутилка уиски в едната ръка и цигара в другата. Ироничното беше, че Хайръм седеше в същата позиция, в която бе и при първата им среща.
Веднага щом го видя, Хайръм захапа цигарата и протегна ръка към магарето, за да го придърпа още по-близо, сякаш иска да го прегърне.
- Това е Диабло! - каза той с изтощен глас. - Малкият гений е намерил обратния път. Поне една добра новина. - Хайръм махна станиола на блокче шоколад и даде лакомството на гладното животно, което бързо го изгълта.
Уилсън погледна Диабло и го потупа по гърба.
- Оцелял е - промърмори Хайръм. - А ние се тревожехме за теб. Голям късмет е изкарал. Отдавна сме заедно, Диабло.Толкова се радвам, че си жив - каза той с бебешки глас на животното. - Да...толкова се радвам.
Хайръм разопакова ново блокче шоколад и го сложи в отворената си длан. По пода се търкаляха десетина опаковки.
- Семейството на капитан Гонсалес в безопасност ли е? - попита накрая той.
Уилсън кимна.
- Да.
- Слава богу. Имаше ли още убийства?
Уилсън кимна.
- Сантияна е мъртъв.
Хайръм уморено се изправи, порови в един от множеството сандъци и хвърли едно палто на Уилсън, след което го посочи с димящия връх на цигарата си.
- И цялата онази история, че си пътешественик във времето, е истина, нали?
Уилсън отново кимна.
- Всичко е истина.
- Мислех си, че полудяваш в онази тъмница. - Хайръм изпуфтя. - Трябваше да се досетя. - Той отпи голяма глътка уиски и дръпна здраво от цигарата си.
- Духът на Писаро можеше да прочете мислите ти - каза Уилсън. - Затова се държах така странно долу и дрънках глупости.
- Предполагам, че това обяснява отчасти нещата. Но не всичко.
Хайръм изглеждаше изтощен и раздърпан; синините по лицето му ставаха по-тъмни, по влажните му дрехи имаше петна от кръв. Ръцете му трепереха и си личеше, че още е в шок.
- Леле, ама че ден. - Той отново погледна към Уилсън. - Не мога да повярвам, че си пътешественик във времето.
- И аз не мога - отвърна Уилсън.