„Каква е цената на живота на собствения ми брат?“ - запита се той.
Погледът му се вдигна нагоре към двете внушителни камбанарии на катедралата, преди да се спре върху точката помежду им - корниза с централния купол и белия дървен кръст на Исус Христос, очертан на фона на тъмните облаци.
Сърцето му неочаквано се разтуптя по-бързо. Знаеше, че няма друг избор, освен да предаде онова, което беше открил, но въпреки това нещо отвътре продължаваше да го гризе неуморно.
Хората по площада се занимаваха с делата си. По пазарите се въртеше търговия, безброй магарета теглеха във всички посоки каруци със стока - дърва, сладки картофи, царевица и киноа от съседните ферми. Една жена носеше бебето си в клуп под пончото си, прегърбена под тежестта на големия кош с жито.
В далечината неколцина перуански войници се бяха скупчили в кръг и играеха карти под навесите на казармата на Куско; пушките им, калибър 303, бяха подпрени на стената до тях. Двама монаси вървяха бавно през площада към йезуитската църква „Иглесия ла Компаня“, вдигнали кафявите си качулки, за да се защитят от лошото време.
С натъртен от многодневното яздене задник Хуан слезе от магарето и стъпи несигурно на калдъръма пред катедралата. Дрехите му бяха подгизнали и той усети, че по кожата на гърба му са излезли мехури от прежулването.
Никой в Куско не знаеше за невероятното съкровище, скрито в кожените дисаги на скромното му магаре. Никой досега не бе виждал подобно нещо. Ако по оживените улици плъзнеше дори намек за съществуването му, хората щяха да полудеят от желание само да го докоснат, а мнозина със сигурност щяха да пожелаят да се сдобият с безценното откритие. Хуан вече беше убил един човек, за да защити съкровището си. Колкото и да се мъчеше да отрича, странният златен предмет сякаш му беше проговорил направо в главата с обещания за удоволствия, богатства и всичко останало, което скоро ще бъде негово. Хуан искаше да вярва, че е извършил греха на убийството, за да спаси брат си - беше много по-лесно да мисли по този начин за деянието си - но когато се вгледаше достатъчно дълбоко в себе си, изпитваше страх, че просто жаждата да притежава такова красиво нещо бе задвижила ръката му.
Отново се обърна към внушителната църква и празният му стомах се разбунтува. Наистина ли щеше да предаде великолепното творение на инките на епископ Франсиско? Затърси пипнешком под пончото си малкия сребърен кръст, който висеше на врата му на тънка кожена ивица.
- Говори ми, Христе - промърмори той.
Очите му отново се вдигнаха към мокрите от дъжда стени на катедралата и се спряха върху кръглия часовник на лявата кула. Оставаше една минута до три - след малко могъщите църковни камбани щяха да зазвънят с цялото си великолепие. И те запяха сладката си мелодия, сякаш ангелски хор пееше до Бог. Чистотата и високият звън на дванайсетте камбани на Куско му бяха познати като целувката на собствената му майка. Хуан беше живял през целия си живот с родителите и брат си само на две мили от това място и често бе отброявал с нетърпение секундите, за да чуе как камбаните звънят всяка сутрин и всеки следобед.
Затвори очи и се отдаде на спомените си. По-малкият му брат Корсел беше добър брат, по-късно през тази година щеше да стане на двайсет и една. Самият Хуан щеше да навърши двайсет и три. Като малки бяха неразделни, започнаха да се отдръпват един от друг едва през последните няколко години, когато възмъжаха. Корсел бе постъпил в армията, а Хуан още работеше с баща си като точилар и се занимаваше предимно със земеделски сечива, коси и мачете - всичко, което се нуждаеше от остро като бръснач острие.
Трансът му беше прекъснат внезапно, когато нечия ръка неочаквано докосна рамото му - от допира залитна назад, сякаш са го смушкали с пръчка.
- Спокойно, момчето ми - с усмивка рече монсеньор Пера. - Аз съм.
- Уплашихте ме, отче! - отвърна Хуан, като се мъчеше да скрие, че е останал без дъх.
- Трябваше да се върнеш преди седмица - прошепна старият свещеник през почернелите си зъби. Беше облечен в кафяво расо с качулка, вързано на кръста с просто плетено въже. Личеше си, че току-що е излязъл на дъжда, защото водата още беше на капки по тежката материя на дрехата му. На врата си носеше кръст от чисто сребро на дебела сребърна верижка. - Всички много се тревожат.
- Беше по-трудно, отколкото можете да си представите - отвърна Хуан.