Беше минала повече от година, откакто Уилсън бе изчезнал от живота ѝ, оставяйки я в истинско чистилище. Нямаше съмнение, че е самотна. Казваше на всички около себе си как се чувства, но криеше истинската причина за мъката си. Никой нямаше да ѝ повярва, че е срещнала пътешественик във времето - никой не би повярвал на нещо толкова нелепо. Но беше станало точно това. За щастие беше спряла да се опитва да каже истината и в резултат животът ѝ бе станал по-лесен. Когато си имаш работа с толкова смахнато нещо, беше по-добре да излъжеш, отколкото да се мъчиш да обясняваш неща, които никой не би могъл да разбере.
Срещата с Уилсън Даулинг беше най-доброто и в същото време най-лошото, което ѝ се бе случвало, но предимно най-лошото.
Тя разкопча джоба на туристическото си яке и извади повредената египетска монета, която ѝ беше дал Уилсън. Монетата би трябвало да представлява връзка между миналото и бъдещето. Гневно я стисна между пръстите си. Нима ѝ беше писано да изживее остатъка от дните си в чудене дали някога ще го види отново? Уилсън бе дошъл в нейния свят преди малко повече от година, бе изпълнил мисията си и я бе изоставил подобно на турист, зарязал лятна романтична връзка. Каза, че пътува през времето, колкото и шантава да изглеждаше подобна концепция. И все пак Хелена знаеше, че казва истината - беше станала свидетел на действия, които не можеха да се обяснят по друг начин. Уилсън Даулинг владееше сили, които биха били невъзможни без огромно познание от бъдещето. Със сигурност беше Надзирателят, какъвто твърдеше, че е. Хелена не се съмняваше в това.
Гледаше навън през прозореца и мислено подканяше влака да се движи по-бързо. Хелена определено беше красива жена и този факт не беше останал незабелязан от пътниците и обслужващия персонал на влака. Стойката ѝ бе отлична, симетричното лице и съвършената ѝ кожа привличаха погледите на мнозина, както правеше и атлетичното ѝ тяло. Тя свали бейзболната си шапка, махна ластика на опашката и остави косата си да падне свободно. Гъстата ѝ, дълга до раменете руса грива накара пътниците във вагон-ресторанта да я зяпнат, но Хелена не им обърна внимание. От дете беше свикнала да я гледат както мъже, така и жени. Но те бяха привлечени не просто от красотата ѝ - Хелена имаше здравословно присъствие - качество, което много трудно можеше да се опише с думи. Това беше коефициентът на жизнената сила на човек, очевиден у онези, при които е силен, както и у онези, при които е много слаб. Когато хората я зяпаха, те неизменно долавяха и него и колкото повече я гледаха, толкова повече им се искаше да я гледат.
Едно беше сигурно - нервите на Хелена Каприарти бяха опънати до скъсване и външният ѝ вид с нищо не показваше бушуващите в нея емоции, които можеха да изригнат всеки момент със страшни последици. Никой във влака не знаеше на какво е способна, а и не би могъл да разбере само с гледане. Тя беше жена, тръгнала на своя мисия и нямаше да позволи на нищо и никого да ѝ попречи да намери връзката, която търсеше.
Разтри слепоочия, за да намали главоболието, сложи си отново шапката и отпи глътка от димящия чай с кока пред нея. Пабло беше казал, че местната напитка, съдържаща листа от истинска кока, би трябвало да отслаби ефектите от височинната болест.
Пабло Ескатор седеше от другата страна на пътеката. Всеки, който пътуваше до Мачу Пикчу с прочутия „Хайръм Бингам експрес“, получаваше водач, стига да отседне най-малко за две нощи в петзвездния хотел „Мачу Пикчу“, кацнал високо на планинския връх в непосредствена близост до древния град на инките.
Срещу Пабло седеше бодигардът на Хелена Чад Чадуик, смятана за един от най-добрите в бранша си. Бащата на Хелена, Лорънс, бе настоял да вземе със себе си телохранител, ако иска да ходи в Южна Америка - а той винаги настояваше, докато не стане неговото. Хелена беше единственото му дете и богатият бизнесмен възнамеряваше да използва значителното си влияние и власт, за да я защитава, пък било то и против желанието ѝ. Това бе единственото му условие за пътуването - и като награда ѝ бе позволил да използва частния му самолет, така че на Хелена не ѝ остана друго, освен да се съгласи.
Чад Чадуик беше на трийсет и три, бивш седмобоец от олимпийския отбор на Съединените щати. Тя бе фаворитка за златния медал на игрите в Пекин през 2008 г., но дребна травма в гърба бе прекъснала тренировките ѝ по мятане на копие, което беше най-добрата ѝ дисциплина. Накрая беше принудена да се откаже от участието в игрите. Чад беше стройна и мускулеста, с масивни прасци и огромни рамене. Вече професионален бодигард, тя представляваше внушителна фигура, висока метър и осемдесет, с бледа кожа и изрусена щръкнала коса. Изражението ѝ бе каменно и постоянно намръщената ѝ физиономия с нищо не смекчаваше външния ѝ вид. Подобно на всички добри телохранители, Чад не изпускаше никого от поглед и през цялото време беше нащрек. Винаги носеше добре скрито оръжие, а в раницата ѝ имаше допълнителни муниции, комплект за оказване на първа помощ, маломощна зашеметяваща граната и голямо количество консерви с риба тон в изворна вода - ядеше по 200 грама на всеки три часа, с точност до минутата.