И тогава зазвуча „Градско момиче“ на Били Джоел, но с испанска мелодия.
- Господи, само това не - прошепна Хелена.
Сложи си слушалките и усили айпода си, за да заглуши звука. „Джаксън Файв“ беше достатъчно зле, но никой не биваше да бъде измъчван и с Били Джоел.
Хелена бе дошла в Перу заради упорития сън, който сънуваше. Спохождаше я всеки път, щом заспи, вече близо две седмици - и всеки път беше един и същ. Тя стоеше пред Храма на слънцето в Мачу Пикчу. Лъчите на следобедното слънце нахлуваха косо през трапецовидните прозорци и я къпеха в светлината си. Основите на масивната гранитна постройка изглеждаха срязани под ъгъл от четиресет и пет градуса, което изглеждаше много странно. Не можеше да види ясно заради ярката светлина в очите си, но имаше чувството, че зад онзи триъгълен вход има нещо, което трябва да открие. Беше изучила по интернет древния храм на инките, но само разглеждането на фотографии не ѝ беше достатъчно. Сигурна бе, че в мрачната тъмнина определено има нещо, което трябва да види с очите си, и се осмеляваше да се надява, че е нещо вълшебно, което по някакъв начин ще я отведе отново при Уилсън Даулинг.
Главата я болеше, гърдите я стягаха; имаше чувството, че не ѝ достига въздух. Колкото и да вярваше, че това са просто симптоми на височинната болест, тя се тревожеше, че състоянието ѝ се дължи на стреса, на който се подлага. Последната година от живота ѝ беше най-лошата, която помнеше. Знаеше, че е важно да бъде отпусната и позитивна, повтаряше си го безброй пъти, но дълбоко в себе си се боеше, че сънищата ѝ няма да я отведат никъде. Щеше да се окаже, че отново е тръгнала да гони вятъра и всичко, което прави, е само глупава загуба на време.
9.
Андите, Перу
„Хайръм Бингам експрес“
50 км северозападно от Куско
14:02 ч.
17 януари 2014 г.
Странното усещане, че влакът върви назад, накара Хелена рязко да отвори очи. Вагон-ресторантът беше пълен с хора и във въздуха се носеха ароматите на изискани ястия. Хелена се понадигна, свали слушалките и постепенно започна да възприема звуците на хората и движението около себе си. Явно беше спала доста време - и не беше сънувала, което бе изненадващо - и сега Чад седеше на масата срещу нея. Отвън продължаваше да вали проливен дъжд и стъклата на прозорците се бяха запотили.
- Наблюдателният вагон се наводни - обясни Чад и посочи назад. - Всички пътници трябваше да се преместят.
Пабло се наведе през пътеката.
- От тук нататък влакът се движи надолу. Приближаваме долината на Урубамба - ентусиазирано рече той. - Времето може да станеmuchoлошо, докато се спускаме от планината.
Хелена избърса прозореца и надникна навън. Теренът се спускаше стръмно надолу и имаше много дървета и зеленина - много повече, отколкото по високите равнини. Тя се огледа и видя, че сервитьорите забързано поднасят напитки и храна. Всички бъбреха, цареше суматоха.
На бялата покривка пред нея имаше спретнато подредени сребърни прибори и две чинии от китайски порцелан с позлатен ръб с емблемата на експреса. Хелена отпи глътка газирана минерална вода.
- Няма ли да ядеш? - попита тя, когато забеляза, че пред Чад няма нищо.
- Ще ям после - отвърна Чад, докато оглеждаше вагона. Влакът постепенно спря и след няколко секунди отново потегли напред. От предната част на ресторанта се чу бурно „Ура!“. Голямата група от последния вагон се бе настанила на първите четири маси и сега обръщаше една след друга чашки текила.
Чад забеляза, че Хелена гледа към групата.
- Бизнесмени и проститутки, предполагам - тихо рече тя. - Мъжете са добре облечени, със скъпи костюми. Жените изглеждат евтино и са млади. Високи токчета, което не е добра идея в планината, особено през дъждовния сезон.
Хелена кимна - това беше групата, която пееше по-рано.
- Съдейки по етикетите на куфарите им, мъжете са перуанци - продължи Чад. - Жените са от различни места. Аржентина, Гватемала и Бразилия - това са акцентите, които разпознавам със сигурност. - Чад се наведе още повече към нея. - Причината да посещават толкова често тоалетните е кокаинът. Забеляза ли колко пъти отскачат дотам?
Веднага щом Чад го спомена, Хелена си даде сметка, че е права.
- Намерих следи от него около мивката. Предполагам, че се опитват да не го показват, но не е толкова лесно, когато поемат такива количества. Някои направиха поне пет курса до тоалетната, откакто се качихме на влака.