- Много често пътуват с този влак - каза Пабло и се наведе още напред в усилието си да бъде дискретен. - Те са от много влиятелна перуанска фамилия. Всички ги познават, така че е най-добре да не им се бъркаме.
- Вземат наркотици - каза под нос Чад. - Ако продължават в същия дух, скоро няма да са влиятелна фамилия.
- Стига да не пеят и да стоят по-далеч от нас, да правят каквото си искат - прошепна Хелена.
- Избягвай да ги поглеждаш - посъветва я Чад.
Хелена кимна. Бръкна в сака си, отвори аптечката за из път и лапна два аспирина. Главата я мъчеше ужасно и се нуждаеше от нещо, за да успокои болката.
- На слизане линията минава през три серпентини - каза Пабло в опит да смени темата. - На някои места това е най-стръмната част от пътуването.
В същия момент влакът рязко наби спирачки. Всички политнаха напред, няколко чаши изпопадаха от количките и вагоните се разтресоха от внезапното спиране. Чу се мърморене и недоволни викове, когато скъпоценният алкохол се разля по покривките. Хелена едва успя да удържи чашата си да не се изплиска.
Влакът стоеше на място, а сервитьори и сервитьорки сновяха из вагона с кърпи и бършеха разлятото. Дъждът продължаваше да барабани по покрива като милион малки барабанисти... Времето бавно се изнизваше, но влакът не помръдваше.
Персоналът често поглеждаше през прозорците и Хелена заключи, че не е обичайно влакът да спира тук. Намираха се на сравнително равен участък - до тях имаше открито пространство с проста дървена колиба в средата. Червеникави канари с различни форми и размери - някои масивни, издигащи се на около три метра височина - осейваха пейзажа. Пабло избърса прозореца от своята страна, от която имаше отвесна гранитна стена, надвиснала страховито в мъглата. Гигантските канари се бяха откъртили от скалата някъде в далечното минало и бяха паднали по сегашните си места.
- Мястото не ми се вижда особено подходящо за спиране - обяви Чад.
- Las rocas estan bloqueando camino!-обади се мъжки глас.
- По релсите има нападали скали - преведе Пабло и ги погледна разтревожено.
Хелена знаеше достатъчно езика, за да разбере.
Дискусията на испански продължи, след което някой извика:
- Todos los hombres deben ayudar a moverlas!
- Викат персонала да излезе навън - преведе Пабло. - Ще разчистват камъните.
Главоболието на Хелена се засилваше все повече, докато влакът продължаваше да не помръдва. Тя знаеше, че аспиринът ще подейства след време, и реши да стане и да се разходи. Избърса отново прозореца и погледна съборетината в далечината - беше цялата обрасла в бурени, вратата бе паднала от пантите си, няколко дъски на покрива липсваха.
- Скоро ще продължим - добави Пабло. - Подобни инциденти са се случвали и преди.
Хелена стана и оправи жилетката си.
- Ще изляза да поогледам - обяви тя, мъчейки се да звучи по-добре, отколкото се чувстваше.
- Не бива да излизаш - отвърна Чад. - Може да има нови срутвания, особено при дъжд като този.
- Трябва да изчакате тук - обади се Пабло. - Много по-безопасно е.
- Излизам - каза Хелена. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. - Достатъчно дълго седях завряна тук.
Чад и Пабло се спогледаха.
- Наистина не мисля, че идеята е добра... - започна Чад.
- Определено не е - съгласи се Пабло.
- Чад - сурово рече Хелена. - Излизам. Това главоболие ме подлудява и имам нужда от глътка чист въздух.
Чад кимна.
- Ще станете вир вода - каза Пабло. - Същински потоп се излива от небето. За секунди ще подгизнете до кости.
Хелена посочи към задната част на вагона и тръгна.
- Имам нужда от чист въздух.
- Ще взема чадър - каза Чад.
Началник-влакът любезно се опита да попречи на Хелена да излезе, но тя нареди на Чад да отвори задната врата и двете излязоха на свързващата платформа между вагоните. Беше неприятно топло в сравнение с прохладата вътре и въздухът беше лепкав от високата влажност. Шумът на дъжда бе оглушителен. Хелена отвори мижавия чадър, който намери във влака, слезе по стълбата и стъпи на шистите, образуващи насипа на линията. Дъждът пердашеше толкова силно по чадъра, че едва не го изтръгваше от ръката ѝ, и тя усети как панталоните ѝ бързо подгизват от коленете надолу.
Напред смътно различи силуетите на десетина души, които работеха здравата, за да махнат камъните, нападали върху релсите. Зад тях не можеше да се види нищо през сивата дъждовна завеса, носеща се от долината нагоре към влака. Чад скочи на плочите до Хелена, навлякла червено найлоново пончо и с ловджийски очила, тип маска, с яркооранжеви стъкла.
- Идвам с теб - каза тя и кимна.
- Там има някаква стара къща - посочи Хелена. Имаше цел, върху която да се съсредоточи. - Да идем да я огледаме.