- Къде е Хесус? - попита свещеникът и затърси с поглед младия си послушник.
Хуан преглътна с мъка.
- Имам много лоша новина, отче. - Разкаянието се бореше с емоциите така, че изведнъж му стана почти невъзможно да гледа монсеньор Пера в очите. - Хесус падна от една отвесна скала в планината - най-сетне успя да произнесе той. Не можеше да признае, че най-хладнокръвно беше убил младежа. Ридаейки, Хуан сграбчи топлата ръка на монсеньора и падна на колене на улицата, сякаш се молеше. - Направих всичко по силите си да го пазя! Но Хесус не беше за планините. Плати най-високата цена.
Монсеньор Пера смръщи чело и се прекръсти.
- Когато не се върнахте, започнах да се тревожа, че е станало нещо ужасно. И ето, оказва се, че най-лошите ми страхове са се сбъднали. - Той въздъхна дълбоко и тежко. - Слава на Бог, че успя да се върнеш жив и здрав при нас. - Монсеньор Пера се наведе сковано и зашепна в ухото на Хуан. Думите му едва се чуваха в засилващия се дъжд. - Намерихте ли изгубения град?
- Брат ми още ли е жив? - отвърна Хуан.
Монсеньор Пера се усмихна успокояващо, докато нежно вдигаше Хуан да се изправи.
- Разбира се, че брат ти е жив. Такава беше уговорката, синко.
Хуан беше познавал монсеньор Пера през целия си живот. Старецът беше водил церемонията по венчаването на собствените му родители, както му бяха казвали безброй пъти. Това било преди повече от двайсет и пет години. И сега той беше монсеньор в най-голямата църква в Перу, пряко подчинен на епископ Франсиско, назначен от самия папа Пий, най-могъщия човек в християнския свят.
Монсеньор Пера зашепна отново:
- Донесе ли златния предмет на инките?
Само при споменаването му сърцето на Хуан заби така лудешки, че той се уплаши да не би да се пръсне. Инстинктът му крещеше да побегне, но Хуан знаеше, че единственият начин да спаси брат си, бе да предаде откритието си.
- Животът на брат ти зависи от това - добави свещеникът, сякаш беше прочел мислите му. - Дори не ми се мисли какво несигурно бъдеще го очаква, ако си се провалил.
Погледът на Хуан се отмести към дисагите на магарето му.
- Съкровището на инките е точно това, което епископ Франсиско каза, че ще бъде - най-сетне призна той. - Предметът е толкова великолепен, че само като го погледнеш, душата ти се възнася.
- Толкова се радвам - със сериозно изражение отвърна монсеньорът. - Ела, по-добре да влезем - добави той и посочи към главния вход. - Епископът ще се върне довечера и ще му кажем добрата новина.
Хуан последва свещеника по стълбите към внушителните стени на катедралата, като водеше магарето след себе си. Двамата не размениха нито дума, докато приближаваха огромните зелени врати, издигащи се на цели двайсет стъпки височина.
- Отче, щом го видите, със сигурност ще се запитате защо просто не съм избягал с такова съкровище, с такава прелест, въпреки ужасната цена, която щяха да платят Корсел и семейството ми.
Монсеньорът отвори тежката скърцаща врата и влезе в огромната църква.
- Правиш го, защото си добър човек - отвърна той.
Думите на свещеника накараха Хуан да потръпне. Той не беше добър човек - онова, което бе сторил с Хесус, го доказваше. Поведе магарето си направо в централния неф и звукът на проливния дъжд се смени с мъртвешка тишина, когато вратата зад него се затвори с глух звук, след което беше заключена. Единственият шум, нарушаващ пълното спокойствие, беше чаткането на копитата на магарето по гладкия гранитен под.
Ла Катедрал беше наистина великолепна сграда с извисяващи се варосани тавани, устремени нагоре към небесата в поредица от подобни на пещери оребрени куполи, общо двайсет и четири на брой. В тази част на църквата имаше три основни коридора, наричани нефове. Просторните подове и изваяните каменни колони бяха от гранит, добит от двореца на Виракоча, сградата на инките, която навремето се е издигала на това място и е била основната резиденция на владетелите на инките в продължение на повече от 300 години. След превземането на Куско конкистадорът Франсиско Писаро наредил дворецът да бъде разрушен и камъните му да се използват за построяването на катедралната базилика, най-голямата и впечатляваща в цяла Южна Америка.
По голите вътрешни стени на църквата и в десетките ниши по дължината на нефовете имаше стотици произведения на изкуството - подобни на живи изображения на Исус и учениците му, Мария и Йосиф, големи и малки картини, безценни метални скулптури и религиозни символи. Това беше място, в което Хуан обикновено пристъпваше със страхопочитание, граничещо със ступор, но днес той не изпитваше подобна емоция. Беше безчувствен към всичко наоколо, като се изключи съкровището на инките, което притежаваше.